— Не-не, мистър Слоуп — все така сухо отвърна Елинор. — Много държа да остана сама.
Настъпи мигът, в който трябваше да сподели голямата си тайна. Мистър Слоуп разбра, че това трябва да стане или сега, или никога, и реши твърдо да бъде сега. Не за първи път се опитваше да спечели сърцето на една прекрасна дама. И преди това му се бе случвало да коленичи, да хвърля неизразими погледи и да нашепва сладки слова. Беше даже много опитен в тези неща и му оставаше само да приспособи към различния по всяка вероятност вкус на мисис Болд добре запечаталите се в ума му излияния, които някога се бяха харесвали толкова много на Оливия Прауди.
— Не искайте от мен да ви оставя, мисис Болд — каза той със страстен и изпълнен със светост тон, който се среща често при джентълмени от школата на мистър Слоуп и би могъл да се нарече нежно-благоговеен. — Не искайте от мен да ви оставя, преди да съм ви казал няколко думи, които изпълват сърцето ми — дойдох тук с единствената цел да ви ги кажа.
Елинор разбра всичко. Веднага й стана ясно какво й предстои и се почувствува много нещастна. Читателят може да си каже: е, и какво, ще откаже на мистър Слоуп, и край! Но за Елинор това съвсем нямаше да бъде край. Самият факт, че мистър Слоуп й прави предложение, би означавал триумф за архидякона и би оправдал до голяма степен поведението на мистър Еърбин. Вдовицата не можеше да се примири с мисълта, че е сбъркала. Тя бе защищавала мистър Слоуп, бе заявила, че в познанството и с него няма нищо компрометиращо, бе отхвърлила с присмех дори намека, че той би могъл да се счита за нещо повече от неин познат, и бе посрещнала с възмущение предупрежденията на архидякона. Сега й предстоеше да се убеди по един най-неприятен за нея начин, че архидяконът е бил прав, а тя е допуснала непростима грешка.
— Ако сте искали да ми кажете нещо, мистър Слоуп, защо не ми го казахте, докато бяхме на масата? — попита тя, като стисна устни и го стрелна с поглед, който трябваше да го смрази.
Но да се смрази джентълмен, погълнал такава доза шампанско, не е никак лесно, особено ако този джентълмен е мистър Слоуп.
— Има някои неща, мисис Болд, които човек не може да каже пред всички, които може би му е много трудно изобщо да каже. Той може да има най-горещо желание да ги каже и въпреки това да му е почти невъзможно да ги произнесе. Точно такива неща искам да ви кажа сега. — И той отново й отправи своя нежно-благоговеен поглед, като му придаде още по-голяма изразителност.
Елинор намери за съвсем неуместно да изслуша предложението на мистър Слоуп под прозорците на залата, пред очите на всички гости на мис Торн. Затова, водена от чувство за собствената си безопасност, тя тръгна по алеята и така мистър Слоуп постигна целта си да я придружи. Той й предложи да се опре на лакътя му.
— Благодаря, мистър Слоуп, много съм ви задължена, но през краткото време, което ще прекарам заедно с вас, предпочитам да вървя без вашата помощ.
— А трябва ли да бъде толкова кратко? Трябва ли…
— Да! — прекъсна го Елинор. — Колкото може по-кратко, сър, с ваше позволение.
— Аз се надявах, мисис Болд… надявах се, че…
— Моля ви, мистър Слоуп, ако това има някаква връзка с мен, не се надявайте на нищо. Много ви моля! Не зная и няма защо да зная за каква надежда говорите. Нашето познанство е много бегло и сигурно ще си остане такова. Моля ви, ограничете се с това — така поне няма да има за какво да се караме.
Мисис Болд се държеше с подчертана пренебрежителност към мистър Слоуп и той почувствува това. Отблъсна го, преди още да е направил предложение, и в същото време му даде да разбере, че прекалява със своето фамилиарничене. Дори не направи опит „таз язвителна и остра дума «не» от жило да лиши“119.
Той все още упорствуваше в решението си да бъде много нежен и много благоговеен, тъй като продължаваше да се надява въпреки думите на мисис Болд, но постепенно започна да губи търпение. Според него вдовицата се държеше прекалено надменно и говореше прекалено високомерно. Очевидно не си даваше сметка, че той й оказва чест. Мистър Слоуп щеше да остане нежен, докато това беше възможно, но започваше вече да се колебае дали да не отговори на високомерието с високомерие. Мистър Слоуп можеше без съмнение да бъде много нежен, но можеше да бъде и много свиреп и добре познаваше своите способности.
— Това е жестоко — каза той — и нехристиянско. Дори на най-недостойните от нас е заповядано да не губят надежда. С какво съм заслужил тази толкова сурова присъда от ваша страна? — Тук той направи пауза, но вдовицата продължи да върви с отмерени крачки и да мълчи.