— О, най-прекрасна от жените! — изтръгна се най-после от неговите гърди. — Най-прекрасна от жените, вие не можете да не знаете, че ви обожавам. Да, Елинор, да, аз ви обичам. Обичам ви с най-искрената любов, която един мъж може да изпитва към една жена. Моята надежда да притежавам любовта ви отстъпва само на надеждата ми за вечно спасение. (Тук паметта изневери на мистър Слоуп, иначе щеше да спомене и за надеждата си да стане декан.) Какво блаженство е да извървя пътя до вечното спасение ръка за ръка с вас, воден от вас, водени един от друг! Кажете, Елинор, скъпа Елинор, искате ли да изминем заедно този блажен път?
Елинор нямаше намерение да върви с мистър Слоуп по никакъв път, освен по алеята на мис Торн, по която се разхождаха в момента. Но тъй като не успя да попречи на мистър Слоуп да даде израз на своите желания и надежди, тя реши да го изслуша докрай, преди да му отговори.
— О, Елинор! — продължи той, сякаш след като се бе решил веднъж да я нарече с малкото й име, вече не можеше да му се насити. — О, Елинор, колко сладко ще бъде да пресечем с Божия помощ, ръка за ръка онези земни долини, които Неговото милосърдие ще украси за нас, за да пребиваваме след това вечно в подножието на Неговия трон! — Погледът на влюбения стана съвсем нежен и благоговеен. — О, Елинор…
— Моето име, мистър Слоуп, е мисис Болд — прекъсна го Елинор, която, макар и решила да изслуша признанията му докрай, се почувствува отвратена от тези кощунствени думи.
— Мой сладък ангел, не бъдете толкова студена — каза той, а шампанското кипна в кръвта му и капеланът се опита да я прегърне през талията. Трябваше да употреби цялата си ловкост, тъй като до този момент Елинор полагаше не безуспешни усилия да се държи на разстояние. Бяха навлезли в скрита от високи храсти алея и мистър Слоуп явно реши, че след като са вече сами, трябва да докаже на дело любовта, за която бе говорил толкова много. Това би могло да ни наведе на мисълта, че подобна маневра е имала навремето успех при Оливия Прауди. Така или иначе, тя се оказа напълно безуспешна при Елинор Болд.
Елинор отскочи от него като от пепелянка — но не много надалеч, само на една ръка разстояние — и със светкавична бързина му зашлеви такава хубава плесница, че тя отекна сред дърветата като малка гръмотевица.
Страхувам се, че всеки благовъзпитан читател на настоящите страници ще затвори книгата с отвращение, чувствувайки, че нашата героиня се е оказала недостойна за симпатиите му. Тя е грубиянка, би казал един. Във всеки случай не е никаква лейди, ще възкликне друг. От самото начало не ми вдъхваше доверие, ще заяви трети; тя не умее да се държи с подобаващото на една дама достойнство, не разбира, че една жена в нейното положение трябва да обръща особено внимание на поведението си. Ту кокетничи с младия Станъп, ту прави мили очи на мистър Еърбин, ту пък стига до бой с третия си поклонник — и при това няма и две години, откакто е вдовица!
Не можем да я оправдаем напълно и все пак твърдим, че тя е истинска лейди, не обича да кокетничи и няма никаква склонност да се бие. Разбира се, би било много, много по-добре, ако не беше ударила плесница на мистър Слоуп. Тази постъпка беше под нейното достойнство. Ако Елинор бе израснала в Белгрейвия120, ако я бе възпитавал ментор, по-строг от нейния любещ баща, ако бе живяла по-дълго под мъжка власт, може би нямаше да извърши такава сериозна простъпка. Но предизвикателството беше твърде голямо за нея и тя не можа да устои на изкушението веднага да върне нанесената й обида. Имаше много силно развито чувство за независимост, твърде опасно за една млада жена, но то беше подклаждано от особеностите на нейното положение. А и физиономията на мистър Слоуп, още по-червена от друг път поради изпитото вино, украсена от сладникава гримаса на престорено благоговение и нежност, сякаш си просеше точно такова възмездие. Освен това Елинор инстинктивно схващаше, че човекът до нея може да разбере само този вид порицание. За него ударът на малката й ръка бе не по-малко оскърбителен, отколкото за някой друг — мъжката плесница. Гордостта му беше засегната жестоко. Почувствува се унизен и в яростта си за малко не й отвърна със същото. Самата болка му беше крайно неприятна, но особено го дразнеше съзнанието, че са се отнесли с такова подчертано пренебрежение към свещеническия му сан.
Има такива мъже — мъже, които не понасят никакво посегателство върху тяхното самоуважение, дори от страна на някоя жена; мъже, за които собственото им тяло е такъв свещен храм, че всяка шега по техен адрес им се струва кощунство и във всеки непочтителен допир виждат светотатство. Мистър Слоуп беше един от тези мъже; ето защо за него едва ли имаше по-осезателно порицание от плесницата, която получи от Елинор.
120
Белгрейвия — изискан квартал в Лондон в съседство с Белгрейвския площад. В преносен смисъл — висшето общество. — Б.авт.