И все пак тя не биваше да вдига ръка срещу капелана. Женските ръце, толкова меки, толкова нежни, толкова изящни при всяко движение — тези ръце, тъй ласкави при докосване и тъй възхитителни на вид, не са създадени да удрят мъжките лица. Едва направила това, Елинор съобрази, че е нарушила всяко приличие, и би дала какво ли не, за да върне плесницата назад. Тя изпита такова дълбоко съжаление, че в първия момент едва не го помоли за прошка. Но следващият й порив беше да избяга, което всъщност и направи.
— Никога, никога вече няма да говоря с вас! — извика тя, задъхана от овладелите я чувства и рязкото движение, обърна се и изтича бързо назад към къщата.
Но как да възпея божествения гняв на мистър Слоун? Как да призова трагическата муза, за да опиша яростта, бушуваща в святата гръд на епископския капелан? Такова начинание не е по силите на нашите лишени от патос романи. Художникът е хвърлил було върху лицето на Агамемнон, когато е трябвало да изобрази скръбта на бащата, узнал, че дъщеря му е обречена на преждевременна смърт. Разгневеният бог, решил да накаже разбунтувалите се ветрове, се въздържа от празни заплахи. Няма да направим дори опит да опишем какъв ураган бушуваше в гърдите на мистър Слоуп, когато се закле да отмъсти на унижилата го жена, нито да изобразяваме дълбоките му душевни терзания.
Той обаче остана сам на алеята и трябва да намерим начин да го измъкнем оттам. Нямаше голямо желание да тръгне веднага. Бузата му още пламтеше от допира с пръстите на Елинор и му се струваше, че всеки, който го погледне, веднага ще отгатне случилото се. Продължаваше да стои, а лицето му почервеняваше все повече и повече от гняв. Стоеше неподвижно и се чудеше какво да прави, въртеше застрашително очите си, прехвърляше наум всички мъки и наказания на пъкъла и мислеше как да използува цялата сила на обичайното си красноречие, за да предаде своята неприятелка в ръцете на подземните богове. Копнееше да метне върху нея мълнията на своята проповед. Това беше изпитаното му средство за разправа с простосмъртните грешници. Ако можеше в същата тази минута да се качи на амвона и да изобличи Елинор, така както само той умееше и обичаше да изобличава, изтерзаната му душа щеше да получи голямо облекчение.
Но как да проповядва пред лавровите храсти на мистър Торн? Как изобщо да проповядва сред този панаир на суетата, в какъвто се бе превърнал Улаторн? И той започна да се изпълва с праведно негодувание към безобразията, на които бе станал свидетел. Заслужено бе наказан за това, че със своето присъствие е поощрил тези суетни съблазни. Възбуденото общество, трапезното веселие, смехът на младите и чревоугодието на по-старите му се виждаха в този момент непростителни. Какво си бе докарал на главата, като встъпи в тези езически шатри? Той бе седял с идолопоклонници пред олтара на Ваал и бе постигнат от сурово наказание. После си спомни за синьора Нерони и душата му се изпълни със скръб. Изведнъж се усъмни, при това с пълно основание, че е лош и грешен човек, но това не го тласна по правия път; сърцето му бе недостъпно за всяко милосърдие. Копнееше да отхвърли унижението, да се възправи изпод хомота, да се извиси до могъщество и власт, за да може да се появи на страшния амвон и да се обърне към света с прочувствена проповед против мисис Болд.
Той остана на алеята десетина минути. Съдбата се смили над него: никакви любопитни очи не можаха да видят неговите мъки. Тогава по цялото му тяло премина тръпка, той събра сили и тръгна бавно — не назад като Елинор, а напред, и се върна на поляната по заобиколен път. Когато стигна до шатрата, видя пред нея епископа, който разговаряше с ректора на Лазаровия колеж. Негово преосвещенство, уморен от произнесения тост, бе решил да вземе малко въздух.
— Колко хубаво е всичко, милорд — каза мистър Слоуп с най-сладката си усмивка, сочейки към шатрата, — колко приятно е да се наблюдава безгрижното веселие на толкова много хора.
Мистър Слоуп се надяваше, че епископът ще бъде принуден да го представи на доктор Гуин. Един много велик образец бе провъзгласил и подкрепил на дело мъдрия стремеж да бъде всичко за всекиго121 и мистър Слоуп беше готов да следва примера му. Неговият девиз беше да не пропуска нито една възможност. Но епископът нямаше в момента никакво желание да разшири познанствата на мистър Слоуп в клерикалните кръгове. Той имаше причини да се прави, че не забелязва много своя капелан, затова се държеше подчертано студено.
121
Става дума за апостол Павел. В първото послание до коринтяни (9:22) е казано: „За всички станах всичко, щото, по какъвто и да е начин да спася някои“. — Б.авт.