Глава четиридесет и втора
Улаторнски игри, действие трето
Гостите на мис Торн започнаха да се разотиват, а тези, които се задържаха, не се забавляваха вече така оживено. Постепенно се смрачаваше и дамите, облечени в сутрешни тоалети, не искаха да се покажат на свещи, без да се преоблекат. Някои от по-младите джентълмени заговориха толкова високо, че благоразумните им мамички решиха да си тръгнат своевременно, а по-дискретните представители на мъжкия пол, чиито прояви бяха по-умерени, почувствуваха, че няма какво повече да правят тук.
Сутрешните угощения рядко биват успешни. Гостите не знаят как да си тръгнат, без да нарушат приличието. Да се организира пикник на остров, на планина или в гората, е все още допустимо. В планината няма домакин, който от учтивост да настоява да останете, докато дълбоко в сърцето си копнее да си тръгнете час по-скоро. Но сутрешните гощавки в един частен дом или в една частна градина са направо досадни. Налага ви се да ядете и да пиете в необичаен час. Принуден сте да пожертвувате един полезен ден, а след това да се чудите с какво да запълните безполезната вечер. Връщате се в къщи уморен и désoeuvré123, но все пак не достатъчно късно, за да си легнете. Просто няма с какво да се заемете. На картите в днешното благовъзпитано време е наложена възбрана и да се мисли за партия вист, е направо недопустимо.
Гостите започнаха да чувствуват всичко това. Някои младежи бяха дошли с надеждата, че вечерта ще могат да потанцуват, и не им се искаше да си тръгнат, преди тази надежда да се е разсеяла окончателно. Други, в страха си да не останат по-дълго, отколкото трябва, бяха дали нареждане каретите им да дойдат по-рано и сега от съчувствие към лакеите и конете се чудеха как по-скоро да си тръгнат. Графинята и нейното аристократично потомство потеглиха между първите — впрочем за високоблагородния Джордж беше наистина крайно време да си отиде. Нейна светлост беше много разтревожена. Тези ужасни пътища щели да означават гибел, ако не успеят да се приберат по светло. Тя бе уверена, че фенерите са в пълна изправност, но според нея никакъв фенер нямало да издържи друсането по дупките на Източен Барсетшир. (Имението Де Курси се намираше в западната част на графството.)
Мисис Прауди не можеше да остане повече, след като графинята си бе тръгнала, и преподобните господа Грей и Грийн отидоха да потърсят епископа. Намериха го в един ъгъл на шатрата, където с най-голямо удоволствие обсъждаше статута на хебдомадалния съвет. Но той се подчини покорно на повикването на своята съпруга, без дори да успее да довърши изречението, в което обещаваше на доктор Гуин, че неговото влияние в Оксфорд ще остане ненакърнено, и епископските коне обърнаха муцуни към дворцовите конюшни. След това потегли семейство Грантли. Преди да тръгне с тях, мистър Хардинг успя да размени шепнешком няколко думи с дъщеря си. Разбира се, той щял да разясни на съпрузите Грантли нелепото заблуждение, в което бяха изпаднали във връзка с мистър Слоуп.
— Не-не-не! — каза Елинор. — Моля ти се, недей. Много те моля, почакай, докато се видим отново. Ти ще се върнеш до един-два дена и тогава ще ти обясня всичко.
— Връщам се още утре.
— Толкова се радвам! Ще дойдеш да вечеряме заедно — сигурна съм, че ще се чувствуваме много приятно и уютно.
Мистър Хардинг обеща да изпълни и това желание на Елинор. Не му беше много ясно какво толкова имаше да се обяснява и защо да не разкаже на архидякона за истинското положение на нещата, но независимо от това се съгласи. Дължеше известна отплата на дъщеря си и предполагаше, че най-добре ще изкупи вината си чрез послушание.
И така, докато Шарлот и Елинор търсеха Бътри, тълпата от гости продължаваше да оредява. Търсенето можеше да продължи доста дълго, ако не бяха чули случайно гласа му. Той се бе разположил удобно на склона под живия плет, пушеше пура и разговаряше оживено с някакъв младеж от другия край на графството, когото виждаше за първи път в живота си — младежът също пушеше под ръководството на своя събеседник и с отворени уста слушаше разказите му за неговите забавни приключения в Ориента.
— Бътри, къде ли не те търсих! — каза Шарлот. — Идвай веднага!
Бътри отправи поглед нагоре и видя двете дами. Като се убеди, че няма друг избор, той се изправи и хвърли пурата си. Бе харесал Елинор Болд от самото начало на запознанството си с нея. Ако го бяха оставили на мира, ако тя беше бедна и ако не можеше и дума да става за брак между тях, той сигурно щеше да се влюби до уши в нея. Но сега Бътри неволно се отнасяше към Елинор както към мраморното си ателие в Карара, към своя статив и своята палитра или към адвокатската кантора в Лондон — с една дума, така, както винаги се бе отнасял към всичко, с което бе принуден да си изкарва хляба. В лицето на Елинор Болд той виждаше сега не красивата жена, а една нова професия, наречена брак. Наистина тази професия не изискваше голямо прилежание и обещаваше надежден доход. Но независимо от това пак му я натрапваха. Шарлот бе говорила с него за Елинор, както бе говорила преди за мраморни бюстове и за портрети. Бътри съвсем не изпитваше презрение към парите, но ненавиждаше самата мисъл за тяхното припечелване. И сега го бяха откъснали от приятната пура, за да ги припечели, като предложи себе си за съпруг на мисис Болд. Наистина задачата му беше значително облекчена: вместо той да търси вдовицата, изглежда, тя сама го търсеше.