Сега го викаха да се върне — наистина без заповеднически тон и грубо принуждение, но така, че не му беше възможно да пренебрегне тази покана. Мистър Слоуп му бе писал по настояване на епископа. На първо място, епископът държеше много на неоценимата помощ на доктор Виси Станъп в епархията; второ, епископът считаше за свой неотложен дълг да се запознае лично с най-видните членове на своя капитул; трето, епископът, загрижен за интересите на доктор Станъп, смяташе за абсолютно необходимо той да се върне, поне временно, в Барчестър; накрая се изтъкваше, че понастоящем висшите църковни сановници се занимават много сериозно с въпроса за отсъствуващите свещенослужители и доктор Станъп не бива да допусне името му да попадне в списъците, които до няколко месеца ще бъдат вероятно предадени в Националния църковен съвет.
Неопределеността на тази последна заплаха беше толкова обезпокоителна, че доктор Станъп реши да прекара летните месеци в своя барчестърски дом. Енорийските му жилища бяха заети от заместващите го младши свещеници, а и толкова дългата липса на практика го бе направила неспособен да изпълнява пастирските си задължения. Но барчестърският му дом го очакваше и той смяташе, че ще може от време на време да прочете някоя и друга проповед в катедралата. Така той пристигна в Барчестър с цялото си семейство, което сега ще представим на читателите.
Главната характерна черта на семейство Станъп беше може би безразличието, но тази липса на чувства бе компенсирана у повечето от тях с такова добродушие, че оставаше незабелязана за хората. Те проявяваха такава услужливост към своите ближни, че ближните им не си даваха сметка колко безразлично им беше щастието и благополучието на околните. Членовете на семейството биха ви посетили, ако сте болен (при условие че болестта ви не е заразна), биха ви донесли портокали, френски романи и последните скандални слухове, а след това биха приели с еднакво равнодушие вестта както за вашата смърт, така и за вашето оздравяване. Помежду си те се отнасяха по същия начин: проявяваха търпение и въздържаност — а понякога, както ще видим, това не беше много лека задача, — но взаимната им любов рядко се изразяваше в нещо повече от това. Наистина удивително е колко много можеше да направи и наистина правеше всеки от тях, за да отрови живота на останалите четирима.
Зашото те бяха общо пет: доктор Станъп, мисис Станъп, две дъщери и един син. Докторът беше може би най-малко ексцентричният и най-достойният за уважение от тях, макар и достойнствата му да не бяха много забележителни. Той беше благообразен, малко апоплектичен джентълмен на около шестдесет години със снежнобяла, много гъста коса, наподобяваща най-мека вълна. Белите му бакенбарди бяха особено пищни и му придаваха вид на добродушен, дремещ стар лъв. Облеклото му беше винаги безукорно. Въпреки дългогодишния си престой в Италия той се обличаше неизменно в тъмни тонове, както подобава на един свещеник, но без да робува прекалено на сана си. Не беше много словоохотлив, но малкото му думи бяха обикновено добре казани. Четеше главно романи и стихове с доста леко и невинаги много нравствено съдържание. Той беше завършен бонвиван, истински ценител на виното, макар и никога да не прекаляваше с пиенето, и най-суров съдник по всички въпроси на кулинарното изкуство. Налагаше му се да прощава много неща на жена си, а по-късно и на децата си, и той прощаваше всичко, освен пренебрежителното отношение към собствения му обед. С течение на времето те се научиха да се съобразяват с тази негова слабост, така че търпението му рядко биваше подлагано на изпитание. Доктор Станъп беше свещеник и този факт дава основания да се предполага, че религиозните му убеждения обуславяха до голяма степен неговия характер, но това не беше така. Че имаше такива убеждения, това едва ли подлежи на съмнение, но той рядко ги натрапваше на някого, дори и на децата си. Тази негова въздържаност не беше систематична, но тя беше особено характерна за него. Не че бе предварително решил да не влияе на техния начин на мислене, но беше толкова ленив, че никога не можеше да намери време за това, а после вече стана много късно. Каквито и убеждения да е имал бащата, децата във всеки случай не бяха особено ревностни членове на църквата, която беше източник на неговите приходи.
Такъв беше доктор Станъп. Мисис Станъп беше още по-безцветна от своя господар и повелител. Това far niente28 на италианския живот беше проникнало в самата й душа, така че тя започна да гледа на безделието като на висше земно благо. Имаше прекрасни маниери и външност. На времето си е била красавица, но и сега, на петдесет и пет години, тя беше хубава жена. Обличаше се винаги изключително изискано — правеше това само един път на ден и никога не се появяваше преди три часа, но затова пък винаги се показваше в пълния си блясък. Дали взимаше участие в своя тоалет, или цялата работа се вършеше от прислужницата — авторът не е достоен да изкаже дори и най-скромно предположение по този въпрос. Облеклото й беше винаги изискано, но не префинено, пищно, но не натруфено; бижутата й бяха скъпи и редки и неволно привличаха погледа, но не издаваха такова намерение от нейна страна. Добре владееше тайната на разкрасяването, без никога да прекалява в това отношение. Но казвайки, че мисис Станъп умее да се облича и че прилага ежедневно това свое изкуство, ние всъщност сме казали всичко за нея. Друг стремеж в живота си тя нямаше. Не беше малко и това, че не пречеше на стремежите на останалите. На младини тя бе преживяла много изпитания във връзка с обедите на своя съпруг, но през последните десет-дванадесет години по-голямата й дъщеря Шарлот бе поела тази грижа върху себе си и мисис Станъп можеше да си отдъхне на спокойствие. Уви, това спокойствие бе грубо нарушено от принудителното им повикване в Англия. Какъв труд, какви тревоги. Да се добере от бреговете на Комо до Барчестър, означаваше за нея огромно изпитание, независимо че основната работа извършваха други. Пътуването й се отрази тъй, че впоследствие мисис Станъп бе принудена да стесни всичките си рокли.