Не беше лесно да се осъществи това решение. Тя продължаваше да посещава Миланската опера, а понякога я виждаха и в аристократичните салони. Трябваше да я внасят и изнасят на ръце от каретата, и то така, че по никой начин да не се накърни чарът й, да не се развали тоалетът й и да не се изложат на показ недъзите й. Винаги беше придружавана от сестра си, от една прислужница и от един лакей, а при тържествени случаи — от двама лакеи. Само така можеше да постигне своята цел, и въпреки бедността си тя я постигаше. И ето че по-леконравните милански младежи започнаха отново да посещават вилата на семейство Станъп, наобиколили кушетката на Мадлин за не много голямо удоволствие на баща й. Понякога търпението му се изчерпваше, лицето му добиваше тъмночервен оттенък и той избухваше, но Шарлот скоро уталожваше гнева му с някой шедьовър на кулинарното си изкуство и за известно време всичко тръгваше пак по мед и масло.
За украса на своята стая и на самата себе си, както и за свои лични вещи, Мадлин подбираше всевъзможни пищни и екстравагантни предмети. Най-очевидният белег на тази й склонност бяха поръчаните от нея визитни картички. Може някой да си помисли, че в сегашното са състояние тя нямаше голяма нужда от тях, тъй като не можеше да става и дума за сутрешни визити, но тя не беше на това мнение. Картичките й имаха широка златна рамка и три печатни реда:
Над всичко това се мъдреше лъскава златна коронка, която безспорно имаше много внушителен вид. Как й бе хрумнало да скалъпи такова име, не е лесно да се обясни. Баща й беше кръстен Виси, както други са кръстени Томас, и тя имаше толкова право да носи това име, колкото дъщерята на мистър Джосая Джоунс има право да се нарече мисис Джосая Смит, ако се ожени за мистър Смит. Също толкова, а може би дори още по-неуместна беше златната коронка. Пауло Нерони нямаше никакви родствени връзки даже с италианската аристокрация. Ако се бяха срещнали в Англия, Нерони вероятно щеше да бъде граф, но тяхното запознанство бе станало в Италия и всякакви подобни претенции от негова страна биха били просто смешни. Но една коронка е доста изящно украшение и ако бедната недъгава жена намираше някаква утеха в нея, кой би дръзнал да я упрекне за това?
За мъжа си и за неговото семейство тя не говореше никога, но когато беседваше със своите почитатели, често правеше намеци за брачния си живот и за сегашната си изолираност и сочейки дъщеря си, я наричаше последна издънка на императорите, като подчертаваше с това произхода на Нерони от древната римска фамилия, дала на света най-лошия от цезарите.
„Ла синьора“ не беше лишена от дарби и от известно трудолюбие; тя неуморно пишеше писма и нейните писма си струваха пощенските марки — те бяха пълни с остроумие, игривост, сарказъм, любов, философско и религиозно свободомислие, а понякога, уви, и с непристойни шеги. Темата обаче зависеше изцяло от получателя, а тя беше готова да си кореспондира с всекиго, освен с благовъзпитани млади момичета и с предвзети старици. Освен това пописваше и малко поезия, най-често на италиански, както и романтични новели, най-често на френски. Четеше много и безразборно и владееше няколко живи езика. Такава беше дамата, дошла сега да покорява сърцата на барчестърските мъже.
Етълбърт Станъп приличаше в някои отношения на по-малката си сестра, но не беше толкова забележителен. Главният му недостатък се състоеше в това, че макар и син на човек без състояние, беше неспособен да си изкарва сам хляба. Всички опити да го принудят да се заеме с това се оказаха безуспешни — не толкова поради мързел от негова страна, колкото поради нежеланието му да се занимава с нещо, което не му е по вкуса. Беше завършил Итън и го готвеха за свещеник, но още след първия семестър той напусна Кеймбридж отвратен и съобщи на баща си, че възнамерява да учи право. Искаше да започне подготовката си в някой германски университет и замина за Лайпциг. Там остана две години, като през това време усвои немски език и разви определен вкус към изящните изкуства. Но все още имаше намерение да стане юрист, ето защо си нае квартира в Лондон и прекара там един сезон под егидата на някакъв учен законовед. Тогава установи, че неговото призвание е изкуството, и реши да стане художник. По тази причина се върна в Милано, където получи необходимите средства за предстоящото си пребиваване в Рим. Като художник той сигурно би могъл да си изкарва хляба — трябваше му само малко прилежание, за да успее, но в Рим се увлече по други неща: скоро след пристигането си писа в къщи с молба да му изпратят пари, като съобщи, че е преминал в лоното на истинската църква, че е станал послушник на йезуитите и че се готви да тръгне заедно с други мисионери за Палестина да покръства евреите. Той наистина пристигна в Юдея, но като не му се удаде да покръсти евреите, прие тяхната вяра. Етълбърт писа ново писмо в къщи, в което съобщаваше, че единствено Мойсей е дал на света съвършени закони, че пришествието на истинския Месия е близко, че в Палестина стават големи работи и че се е запознал с един член на рода Сидония