— Госпожо! — изрече тя; и перото на прозаика не е в състояние да опише мълниите, които мятаха очите й.
Синьората я изгледа съсредоточено за момент, след което се обърна към брат си и закачливо му каза:
— Бърти, идиот такъв, ставай бързо!
В това време мисис Прауди беше вече заобиколена от епископа, мистър Слоуп и трите си дъщери, които й помогнаха да събере пръсналите се нашироко останки от нейното великолепие. Момичетата се строиха в полукръг зад майка си и носейки късовете дантела, не без достойнство я последваха към вътрешните стаи. Мисис Прауди бе принудена да се оттегли и да приведе в ред тоалета си.
Веднага щом светлата плеяда се скри, Етълбърт се изправи и се обърна с престорен гняв към дебелия викарий.
— Все пак вината е ваша, сър, не моя! — обяви той. — Но на вас, изглежда, ви е обещана енория и затова си замълчах.
При тези думи по адрес на дебелия викарий избухна смях, към който се присъедини и епископът със своя капелан, и така атмосферата се успокои.
— Ах, милорд, толкова съжалявам за този неприятен инцидент! — каза синьората, протягайки ръката си така, че епископът беше принуден да я поеме. — Брат ми е толкова несъобразителен. Моля ви, седнете и ми доставете удоволствието да се запозная с вас. Макар и да се нуждая, уви, от кушетка, не съм толкова голяма егоистка, че да я заема цялата.
Мадлин беше винаги готова да се помръдне, за да направи място на някой джентълмен, но по нейните думи за кринолините на приятелките й нямаше достатъчно място.
— Реших се на това трудно изпитание само защото жадувах да се запозная с вас — продължи тя. — Вие, разбира се, сте прекалено зает, затова не смеех дори да се надявам, че ще намерите време да ни посетите. А вашите английски вечѐри са толкова скучни и сковани! Знаете ли, милорд, когато се наложи да се връщаме в Англия, единствената ми утеха беше мисълта, че ще мога да се запозная с вас. — И тя му отправи дяволски поглед.
Епископът обаче реши, че тя прилича на ангел, и прие поканата й да седне до нея. Той изрече някаква баналност за това колко й е задължен за труда, който си е дала, но все повече и повече се чудеше коя всъщност е тя.
— Вие, разбира се, знаете моята печална история? — продължи синьората.
Епископът не беше чувал нито дума за тази печална история. Той обаче знаеше (или поне така си въобразяваше), че тя не може да ходи като всички други, и се възползува от това. С дълбоко състрадателен вид той каза, че знаел на какво тежко изпитание я е подложил Всевишният.
Синьората докосна ъгълчето на окото си с най-очарователната от всички носни кърпички. Да, каза тя, изпитанията и били наистина много тежки, те дори надхвърляли обикновените човешки сили, но докато не й отнемели детето, значи, нищо не са й отнели.
— Ах, милорд! — възкликна тя. — Вие трябва непременно да видите малката — последната пъпка на едно великолепно дърво. Трябва да позволите на една майка да се надява, че ще положите светите си ръце върху нейната невинна главица и ще я обречете на женска добродетелност. Да смея ли да се надявам на това? — И тя погледна епископа в очите, докосвайки с ръка лакътя му.
Епископът беше простосмъртен и й отговори, че може да се надява. В края на краищата тя го молеше само да конфирмира нейната дъщеря — една всъщност съвсем излишна молба, тъй като той без друго щеше да извърши конфирмацията, ако младото момиче се обърнеше към него по обичайния ред.
— Кръвта на Тиберий34 — каза синьората почти шепнешком, — кръвта на Тиберий тече в нейните жили. Тя е последната издънка на Нероновците.
Епископът беше чувал за последния визигот35, даже имаше някаква смътна представа за последния мохикан, но ни най-малко не предполагаше, че ще му се наложи да благославя последната издънка на Нероновците. Все пак тази дама му се хареса: тя имаше правилен начин на мислене и говореше много по-благоприлично от брат си. Но кои бяха те? Сега стана вече ясно, че този побъркан мъж в синьо с копринената брада не беше принц Висинирони. Дамата беше омъжена и се наричаше Висинирони по мъж, продължаваше да разширява познанията си епископът.
— Кога ще я приемете? — изведнъж попита синьората.
— Кого? — осведоми се епископът.
— Моята дъщеря — каза майката.
— А на колко години е младата госпожица? — попита епископът.
— Тъкмо навърши седем — отговори синьората.
— О — поклати глава епископът, — много е малка още, много е малка!
34
Тиберий Клавдий Нерон (42 г. пр.н.е. — 37 г. пр.н.е.) — римски император. Името Нерон се предавало по наследство в Клавдиевия род. — Б.авт.
35
Родерик, крал на визиготите, герой от поемата на Робърт Сауди (1774–1843) „Родерик, последният гот“. — Б.авт.