Миглена Николчина
Глава първа
Кой ще бъде новият епископ?
През последните дни на месец юли 185… година един особено важен въпрос вълнуваше в течение на десет дни жителите на катедралния град Барчестър и всеки час този въпрос получаваше различен отговор: кой ще бъде новият епископ?
Смъртта на стария доктор Грантли, който в продължение на много години управляваше с кротък авторитет епархията, съвпадна с момента, когато кабинетът на лорд А трябваше да отстъпи място на кабинета на лорд В. Болестта на благия старец се проточи твърде дълго и накрая всички заинтересовани изпитваха силно безпокойство кое правителство ще назначи новия епископ — консервативното или либералното.
Беше добре известно, че излизащият в оставка министър-председател бе направил вече своя избор и че ако въпросът останеше да бъде решаван от него, митрата щеше да украси главата на архидякон Грантли, сина на стария епископ. Архидяконът отдавна вече управляваше епархията и няколко месеца преди смъртта на баща му се носеше упорит слух, че именно той ще наследи неговия достолепен сан.
Епископ Грантли умираше така, както бе живял — мирно, полека, без болки и тревоги. Духът напускаше тялото му почти незабелязано и цял месец преди неговата смърт никой не беше съвсем сигурен дали той е още жив, или е вече мъртъв.
За архидякона, когото инстанцията, в чиито ръце засега беше правото да раздава епископски тронове, бе определила да наследи епархията на своя баща, това беше време на тежки изпитания. Съвсем не искам да кажа, че министър-председателят бе обещал изрично на доктор Грантли епископския сан. Той беше твърде сдържан, за да формулира такова обещание. Общоизвестна е вредата от прекалените уточнявания и всеки, който познава малко висшите, а и нисши правителствени учреждения, знае много добре, че съществуват обещания и без изрични думи и че за да се вдъхне на даден кандидат най-голяма надежда, достатъчно е само великият човек, от когото зависи неговата съдба, да прошепне: „Мистър Едикойси ще напредне много.“
Тези думи бяха пошепнати и онези, до чиито уши те достигнаха, ги изтълкуваха, в смисъл че управлението на барчестърската епархия няма да се изплъзне от ръцете на архидякона. Тогавашният министър-председател беше на особена почит в Оксфорд и бе гостувал напоследък у ректора на Лазаровия колеж. Ректорът на този колеж, който впрочем в много отношения е най-представителният и най-богатият колеж в Оксфорд, беше особено близък приятел и най-доверен съветник на архидякона. По случай посещението на министър-председателя доктор Грантли бе също поканен и срещата премина много сърдечно. На сутринта доктор Гуин, ректорът, каза на архидякона, че според него работата е уредена.
По това време епископът береше вече душа, но и на правителството не му оставаха много дни. Доктор Грантли се завърна от Оксфорд радостно възбуден и с високо самочувствие. Той зае отново своето място в епископския дворец и продължи да изпълнява последния синовен дълг към своя баща — дълг, който той изпълняваше, нека му отдадем дължимото, с повече грижовна нежност, отколкото можеше да се очаква, ако се съди по неговото иначе доста светско поведение.
Един месец по-късно лекарите обявиха, че болният ще изкара още най-много четири седмици. След като този срок изтече, те не скриха учудването си и му дадоха още две седмици. Старецът живееше само с вино, но в края на двете седмици той беше все още жив, а слуховете за предстоящото падане на кабинета зачестиха. Сър Ламбда Мюню и сър Омикрон Пи, двете светила на лондонската медицина, пристигнаха за пети път и заявиха, поклащайки учените си глави, че не е възможно болният да изкара още цяла седмица, а когато седнаха да обядват в парадната столова на двореца, те пошепнаха доверително на архидякона, че се очаква кабинетът да падне до пет дни. Синът се върна в стаята на баща си, собственоръчно му даде подкрепителната глътка мадейра и седна до постелята да прецени внимателно шансовете си.