— Струва ми се — каза той, — че когато умра, духът ми би предпочел да види на главата на моята вдовица именно такова боне.
— Да! И сигурно ще ти се поиска навеки да се затвори в къщи и да те оплаква или пък да се качи на кладата. Но тя няма да е на това мнение. Може би ще носи един от тези ужасни женски шлемове, тъй като няма да й стигне куражът да не го носи, но в сърцето си непрекъснато ще мечтае за момента, когато ще й бъде разрешено да го захвърли. Ненавиждам такова дребно лицемерие. Аз лично бих оставила хората да говорят каквото си искат, но не бих показала външни признаци на скръб, ако не изпитвам такава — а най-вероятно не бих дала израз и на истинската си скръб!
— Но носенето на вдовишко боне няма да намали нейното състояние — каза Шарлот.
— Нито пък ще го увеличи — отсече Мадлин. — Тогава защо изобщо го носи?
— Но целта на Лоте е да я накара да го свали — отбеляза Бърти.
— Ако е вярно, че има хиляда и двеста фунта личен годишен доход и че маниерите й не са прекалено вулгарни, бих те посъветвала да се ожениш за нея. Мисля, че тя би приела с радост твоето предложение. А тъй като не се жениш по любов, външността й не е от голямо значение. Знам, че ти не си такъв глупак, та да се ожениш по любов!
— О, Мадлин! — възкликна сестра й.
— И о, Шарлот! — отвърна й синьората.
— Нима искаш да кажеш, че един мъж не би могъл да се влюби в някоя жена, освен ако не е глупак?
— Точно това имам предвид: всеки мъж, който е готов да пожертвува интересите си заради някое красиво личице, е глупак. Красиви личица могат да се получат и на много по-ниска цена. Не мога да понасям твоята сладникава сантименталност, Лоте. Ти знаеш не по-зле от мен как протича съвместният живот в брака; знаеш доколко топлата съпружеска любов може да понесе изпитанието на един лош обед, на един дъждовен ден или на най-малките лишения, свързани с бедността; знаеш каква свобода си присвоява мъжът и на какво робство би подложил жена си, ако му се удаде такава възможност! Знаеш също и това, че жените обикновено се подчиняват. Бракът означава тирания от едната страна и измама от другата. Твърдя, че мъж, който жертвува своите интереси за такава сделка, е глупак. А за жената това в повечето случаи е единственият изход от нищетата.
— Но и за Бърти това е единствен изход от нищетата! — каза Шарлот.
— Тогава нека, за бога, се ожени за мисис Болд — заяви Мадлин. Така тяхното решение бе взето.
Но нека чувствителните читателки не изпитват никаква тревога. На Елинор не й е писано да се омъжи нито за мистър Слоуп, нито за Бърти Станъп. И тук може би на автора ще бъде позволено да обясни своите възгледи върху един много важен аспект на повествователното изкуство. Той дръзва да съди онази система, която нарушава всяко истинско доверие между писателя и неговите читатели, като старателно крие от последните почти до края на третия том42 съдбата на техния любим герой. А нерядко се правят и още по-лоши неща. Колко често авторът напряга до краен предел своя гений само за да обърка читателя, да му внуши фалшиви надежди и фалшиви страхове и да даде повод за очаквания, които никога няма да се сбъднат. Нима не ни обещават всевъзможни покъртителни страхотии, за да ни поднесат вместо тях в заключителната глава една най-банална развръзка? И нима това не е един вид измама, която нашият толкова почтен век не би трябвало в никой случай да поощрява?
И каква полза от толкова старания, ако те могат да бъдат заличени само с един поглед към последните страници? Каква стойност имат тези литературни чародейства, които сами се погубват? След като сме узнали веднъж каква картина се крие зад помпозната завеса на мисис Радклиф43, ние изгубваме всякакъв по-нататъшен интерес и към рамката, и към завесата. За нас те стават просто хранилище за стари кости, един жалък ковчег, който ни се иска да бъде час по-скоро заровен както подобава, и то по-далеч от нашите очи.
А и колко неприятно е, когато цялото удоволствие от четенето на вашия роман се разваля от неуместните и самохвални обяснения на някой, който вече го е прочел. „О, не бива да се тревожиш за Августа — накрая тя се омъжва, разбира се, за Густав!“ — „Колко си лоша, Сюзан! — отвръща Кити със сълзи на очи. — Сега вече хич не ми е интересно!“ Скъпа Кити, ако прочетете моята книга, вие няма защо да се страхувате от лошия нрав на сестра си. Тук няма тайна, която тя би могла да ви открие ненавреме. Ако искате, още сега прочетете последната глава и узнайте от нея всички развръзки на нашата бурна повест — от това тази повест няма да загуби нищо, ако изобщо има какво да губи.
42
Първото издание на романа било публикувано от Лонгман в 1857 г. в три тома, вторият, от които започвал със сегашната XX глава, а третият — с XXXV. — Б.авт.
43
Ан Радклиф (1764–1823) — английска писателка, създала така наречения „готически роман“, за който е характерен обърканият сюжет, изобилствуващ с всевъзможни мистерии и ужаси. — Б.авт.