— Най-добри намерения! — подигравателно повтори архидяконът.
— Според мен вие сте много несправедлив към мистър Слоуп — продължи Елинор, — но аз говорих вече с татко по този въпрос. И тъй като моите думи очевидно не ви харесват, позволете ми, доктор Грантли, да ви оставя в компанията на баща ми. — С тези думи тя излезе спокойно от стаята.
Всичко това беше крайно неприятно за мистър Хардинг. Стана му ясно, че архидяконът и неговата съпруга бяха убедени в намерението на Елинор да се омъжи за мистър Слоуп. Самият той не можеше да повярва в това, но, от друга страна, не можеше да отрече, че обществото на мистър Слоуп, изглежда, не й беше неприятно. Тя непрекъснато се срещаше с него и той беше единственият неженен мъж, когото приемаше. Когато се обсъждаше неговото поведение, винаги го защищаваше, макар и да знаеше колко противен е той на нейните приятели. Обаче мистър Хардинг си даваше сметка, че ако тя наистина реши да стане мисис Слоуп, той няма морално основание да се противопостави на това. Елинор имаше право сама да решава кое е добро за нея, а като баща той не би могъл да каже, че бракът с един толкова уважаван свещеник би я опозорил. А да се скара с дъщеря си заради този брак и да се отвърне завинаги от нея, както заплашваше да стори архидяконът, беше изобщо немислимо за мистър Хардинг. Ако тя решеше да се омъжи за този човек, той трябваше да преодолее, доколкото е възможно, отвращението си към него. Неговата Елинор, делила с него отминалите щастливи дни, трябваше да си остане негова любима дъщеря, зеница на неговите очи. Който иска, нека се откаже от нея — той никога нямаше да направи това. Ако му беше писано на стари години да сяда на една маса е човекът, който единствен му внушаваше такава неприязън, щеше да се примири и с това. Той беше готов на всичко, само и само да не загуби дъщеря си.
Тази обърканост на чувствата пречеше на мистър Хардинг да вземе страната на Елинор срещу архидякона или на архидякона срещу Елинор. Някой може да каже, че той не биваше да я подозира в подобно нещо. Уви, така е! Но мистър Хардинг не беше съвършен. Нерешителен, слабохарактерен, готов да се води по другите, несигурен в себе си, той беше много далеч от съвършенството. Същевременно не бива да се забравя, че този брак, който внушаваше такова отвращение на архидякона и който е не по-малко противен и на нас, защото добре познаваме мистър Слоуп, не изглеждаше толкова чудовищен в очите на мистър Хардинг, тъй като в своето милосърдие той не изпитваше такава омраза към капелана, каквато изпитваше архидяконът и каквато може би изпитваме и ние.
Но когато дъщеря му напусна стаята, той се почувствува много потиснат. И както обикновено правеше в минути на скръб, засвири някаква тиха мелодия на едно въображаемо виолончело, като движеше бавно напред-назад едната си ръка, сякаш държеше лък, и разхождаше другата по невидимите струни.
— Тя ще се омъжи за този човек като две и две четири — заяви не особено склонният към философствуване архидякон.
— Дано не го направи — въздъхна баща й. — Но какво мога да й кажа, ако се реши на тази стъпка? Нямам право да настоявам да се откаже от него.
— Нямате право ли?! — възкликна доктор Грантли.
— Нямам такова право като неин баща. Той е мой колега и доколкото знаем, не е лош човек.
С това архидяконът не можеше по никой начин да се съгласи. Но не беше много уместно да трупа обвинения срещу Елинор в собствената й гостна, затова двамата излязоха навън и продължиха да обсъждат всички възможни последици от една подобна стъпка под брястовете на катедралния двор. Мистър Хардинг обясни на зет си каква е била целта — по-скоро мнимата цел — на последното посещение на мистър Слоуп при вдовицата. Но той заяви, че не вярва много в приятелските чувства на мистър Слоуп.
— Не мога да забравя как се държа с мен — каза мистър Хардинг, — а не е възможно да промени убежденията си толкова бързо.
— Напълно ми е ясен! — каза архидяконът. — Хитър Тартюф! Иска да купи дъщерята, като направи услуга на бащата. Целта му е да покаже колко е влиятелен, колко е благороден и колко много е готов да направи заради нейните beaux yeux48. Да, сега ми е напълно ясен. Но няма да му е лесно с нас, мистър Хардинг — каза той, като се обърна към своя събеседник и сложи ръката си на неговото рамо. — За вас ще бъде може би по-добре да се откажете от старопиталището, отколкото да го получите на тази цена.
— Да се откажа ли? Та аз вече съм се отказал. Нямам нужда от него. Реших, че мога да преживявам и така. Ще оттегля окончателно искането си. Още сега ще пиша на епископа, че се отказвам от всякакви претенции.