— Трябва да се радваме на това, архидяконе — каза мистър Хардинг, — да, да се радваме за този скъп, благ, великолепен човек. Дано и нашият край бъде така мирен и спокоен!
— Наистина — каза мисис Филипс. — Слава на бога за всичките му милости, а такъв кротък, смирен, внимателен християнин като негово преосвещенство… — И с непресторена, макар и не особено дълбока тъга тя изтри с бялата си престилка бликналите от очите й сълзи.
— Можете само да се радвате, че всичко свърши — каза мистър Хардинг, все още утешавайки своя приятел.
Но мислите на архидякона бяха вече отлетели от тази обител на смъртта към кабинета на министър-председателя. Той си бе наложил да се моли за живота на баща си, но след като този живот си бе отишъл, нямаше защо да губи скъпоценни минути. Сега беше безпредметно да се отдава на празни разсъждения за смъртта на епископа, нямаше смисъл да поставя всичко на карта заради едно неразумно чувство.
Но какво можеше да направи, докато тъст му стоеше там, стиснал ръката му? Как да забрави, без да се покаже безсърдечен, че епископът беше негов баща — и да мисли не за това, което бе загубил, а за онова, което би могъл да спечели?
— Да, така е — отвърна той най-после. — Ние отдавна се бяхме примирили с тази мисъл.
Мистър Хардинг го хвана под ръка и го изведе от стаята.
— Ще го видим пак утре сутринта — каза той, — а сега нека предоставим всичко на жените. — И двамата слязоха долу.
Почти се беше мръкнало, а министър-председателят трябваше на всяка цена да узнае още тази нощ, че епархията е овакантена. Това можеше да се окаже решаващо; ето защо, в отговор на нестихващите утешения на мистър Хардинг, архидяконът подхвърли, че незабавно трябва да съобщят по телеграфа в Лондон. Мистър Хардинг, който беше наистина малко изненадан от силната скръб, както си мислеше той, на доктор Грантли, сега съвсем се слиса, но не възрази нищо. Той знаеше, че архидяконът има някаква надежда да наследи поста на баща си, но съвсем не предполагаше колко основателна бе тази надежда.
— Да — каза доктор Грантли, съвземайки се от моментната си слабост. — Веднага трябва да изпратим съобщение. Не се знае какви последици може да има едно забавяне. Бихте ли се заели с това?
— Аз! Но да, разбира се. Ще направя всичко необходимо, само че не ми е ясно какво точно искате.
Доктор Грантли седна на бюрото, потопи перото в мастилото и написа на един лист следното:
„По електрическия телеграф
До граф А, Даунинг Стрийт или другаде
Барчестърският епископ почина.
— Ето — каза той. — Просто занесете това в телеграфната станция на гарата и го подайте както си е. Може да ви накарат да го препишете на тяхна бланка. Това е всичко, което се иска от вас. Ще трябва да заплатите половин крона. — Архидяконът бръкна в джоба си и извади необходимата сума.
Мистър Хардинг се почувствува съвсем като момче за всичко и си помисли, че тези задължения му се възлагат в твърде неподходящ момент, но не каза нищо и взе листчето и парите.
— Но тук вие сте сложили моето име, господин архидякон.
— Да — отвърна доктор Грантли, — телеграмата трябва да бъде подписана от духовно лице, а кой е по-подходящ за това от вас, стария приятел на покойника? Графът няма да погледне името, можете да бъдете сигурен в това, но много ви моля, мистър Хардинг, не губете нито минута.
Тръгвайки за станцията, мистър Хардинг беше стигнал едва до вратата на библиотеката, когато изведнъж си спомни новината, с която бе влязъл в спалнята на клетия епископ. Моментът обаче му се бе сторил много неподходящ за каквито и да било светски известия, така че той бе потиснал напиращите на езика му думи, а веднага след това всяка мисъл за тези неща бе временно изтласкана от разигралите се събития.
— Само че, господин архидякон — каза той и се обърна, — забравих да ви съобщя новината — правителството падна.
— Падна ли?! — възкликна архидяконът с тон, който твърде открито показваше неговата тревога и покруса, въпреки че поради създалите се обстоятелства той полагаше големи усилия да се овладее. — Как така падна! Кой ви каза това?
Мистър Хардинг поясни, че новината е била получена по телеграфа и му е била предадена от мистър Чадуик пред самия праг на епископския дворец.
Архидяконът запази мълчание, докато премисляше тази новина, а мистър Хардинг стоеше и го гледаше.
— Няма значение — каза най-после архидяконът. — Въпреки всичко изпратете телеграмата. Новината трябва да се съобщи на някого, а в момента няма кой друг да я получи. Не се бавете, скъпи приятелю. Знаете, че не бих ви създал такива грижи, ако можех сам да свърша тази работа. Няколко минути могат да решат всичко.