Но погледът на Шарлот не каза нищо подобно на мистър Слоуп. Той нямаше нищо против да остане tête-à-tête51 със синьората след тръгването на останалите трима и затова нежно й пошепна:
— Няма да ви оставя сама.
— О, не! — каза тя. — Идете, моля ви, идете, заради мене. Не мислете, че съм такава егоистка. Не искам да преча на никого. Вие също ще се убедите в това, когато ме опознаете по-добре. Моля ви, идете с тях, мистър Слоуп, но когато се върнете, отделете ми пет минути, преди да ни напуснете.
Мистър Слоуп разбра, че ще трябва да тръгне с другите, и се присъедини към тях във вестибюла. Той би приел с удоволствие да се поразходи, ако би могъл да предложи ръката си на мисис Болд, но за това не можеше, разбира се, да става и дума. Всъщност съдбата му се реши твърде скоро — още щом се доближи до тях, мис Станъп го хвана под ръка, а Бърти тръгна редом с Елинор така естествено, сякаш тя беше вече негова собственост.
И така те тръгнаха да се разхождат. Най-напред обиколиха катедралата, както възнамеряваха първоначално, после излязоха през старинната арка в подножието на миниатюрната църква „Св. Кътбърт“, минаха покрай зида на епископския дворец и стигнаха до моста в самия край на града, откъдето се открива изглед към градината на Хайрамовото старопиталище. Тук Шарлот и мистър Слоуп, които бяха малко напред, се спряха да изчакат другите двама. Мистър Слоуп знаеше, че островърхите покриви и старите тухлени комини, толкова красиви на лунна светлина, бяха част от предишното жилище на мистър Хардинг, и не би се спрял на такова място и в такава компания, ако имаше друг изход; но мис Станъп остана глуха за неговите намеци.
— Прекрасно кътче, мисис Болд — каза Шарлот, — безспорно най-красивото в цялата околност. Не мога да разбера защо вашият баща го е напуснал!
Мястото беше наистина великолепно и сега, огряно от измамната светлина на луната, изглеждаше двойно по-голямо, двойно по-красиво, двойно по-живописно и по-старинно, отколкото при безжалостната дневна светлина. Кой знае какво сложно многообразие, какво загадъчно изящество придава винаги луната на едновремешните островърхи сгради, заобиколени с красиви дървета, като Хайрамовото старопиталище! В нощта, за която разказваме, старият дом на мистър Хардинг изглеждаше от моста наистина възхитителен и въпреки че Елинор не съжаляваше за решението на баща си да го напусне, в този миг изпита силно желание той да се върне там.
— Неговото завръщане е съвсем предстоящо, нали? — попита Бърти.
Елинор не отговори веднага. Много такива въпроси остават без отговор и никой не забелязва това, но този път не стана така. Всички замълчаха, сякаш очакваха какво ще каже тя. Първа се обади Шарлот:
— Но нали въпросът за завръщането на мистър Хардинг е решен?
— Според мен нищо не е още решено — отговори Елинор.
— Но нещата са толкова ясни — каза Бърти, — стига баща ви да има желание да се върне. Кой друг би могъл да заеме мястото на управител след всичко станало?
Елинор обясни как мистър Слоуп се бе опитал да обсъжда този въпрос сега, и те продължиха нататък. Шарлот изрази желание да се изкачи на хълма извън града, за да разгледа оттам кулите на катедралата. Елинор потърси опора в ръката на Бърти и по пътя му разказа как стоят нещата между баща й и епископа.
— А той? — Бърти посочи мистър Слоуп. — Каква е неговата роля във всичко това?
Елинор разказа как мистър Слоуп се бе опитал отначало да диктува условията на нейния баща и как после бе променил мнението си и бе направил всичко възможно да спечели епископа за каузата на мистър Хардинг.
— Но баща ми — завърши тя — не е много склонен да му се довери. Всички казват, че той се държи прекалено надменно с местното духовенство.
— Повярвайте ми — каза Бърти, — вашият баща е прав. Ако не греша, този човек е не само надменен, но и двуличен.
Четиримата стигнаха до върха на хълма и се върнаха в града по една пътека през полята, като минаха по малко дървено мостче (една дъска с перила от колчета) и се озоваха от другата страна на катедралата, противоположна на мястото, от което бяха тръгнали. По такъв начин те заобиколиха владенията на епископа, катедралата и околните поля и когато стигнаха до дома на доктор Станъп, вече минаваше единадесет.