— Много късно стана — каза Елинор. — Би било неприлично да безпокоим пак майка ви в такъв неподходящ час.
— О, мама няма да бъде обезпокоена — засмя се Шарлот. — Тя сигурно отдавна си е легнала, а Мадлин ще се разгневи страшно, ако не се отбиете да я видите. Хайде, Бърти, поеми шапката на мисис Болд.
Те се качиха в гостната, където синьората беше сама и четеше книга. Тя изглеждаше малко тъжна, но точно толкова, колкото да събуди допълнителен интерес у мистър Слоуп. Скоро този щастливец бе допуснат да седне на нейната кушетка и те започнаха оживено да шепнат. Синьората си имаше свой маниер на шепнене, който се различаваше много от шепненето на великите трагици. Великият трагик съска, притаил дъх, и произнася нечленоразделни звуци, но го чуват в целия салон. Синьората не съскаше и произнасяше всички думи с ясен, сребрист глас, но те бяха доловими само за ухото, в което бяха нашепвани.
Шарлот усърдно сновеше из стаята, давайки си вид, че е много заета, после спомена нещо за майка си и изтича горе. Така Елинор остана сама с Бърти и не усети как мина цял час. Нека отдадем дължимото на Бърти — той едва ли би могъл да изиграе по-добре козовете си. Не я ухажваше, не въздишаше и не си придаваше замечтан вид, а я развличаше приятелски, но почтително. И когато в един часа след полунощ се сбогува с Елинор пред вратата на дома й, докъдето впрочем я изпрати заедно с вече обзетия от ревност мистър Слоуп, тя беше на мнение, че той е един много приятен млад човек и че едва ли има по-очарователно семейство от Станъпови.
Глава двадесета
Мистър Еърбин
Време е вече да представим лично на читателя преподобния Франсис Еърбин, бивш професор по поезия в Оксфорд, а сега свещеник на енорията при църквата „Св. Юълд“ в барчестърската епархия. Съдено му е да заеме видно място в тази книга и затова е желателно авторът да нахвърли един колкото може по-жив портрет пред вътрешния взор на читателя.
За съжаление още не е открит метод за умствена дагеротипия или фотография, чрез който човешките характери да могат да бъдат сведени до писмено изображение и с непогрешима точност въплътени в правилни граматични форми. Колко често авторът на романи — а и историкът и биографът — чувствува, че е създал в себе си един точно възпроизведен върху платното на въображението си пълнокръвен образ на човек, но когато се хване за перото, за да увековечи този портрет, думите му се изплъзват, стават неуловими и безсилни, преобръщат всичко нагоре с краката и след десетина страници той се убеждава, че описанието прилича на замисления образ толкова, колкото кръчмарската табела — на Кеймбриджкия херцог.
И все пак механичната точност на описанието едва ли ще достави на читателя повече удовлетворение, отколкото точната фотография би доставила на любещата майка, която иска да притежава съвършено копие на обожаваната си рожба. Приликата може да е пълна, но това е една невзрачна, мъртва, безчувствена, зловеща прилика. Портретът е правдоподобен и всеки може веднага да познае кой е изобразен на него, но самият човек няма да изпита особена гордост от тази правдоподобност.
Към познанието няма царски път и не съществуват преки пътечки, водещи към овладяването на дадено изкуство. Каквито и усилия да полагат фотографите, колкото и да усъвършенствуват своето и без това доста високо умение, те никога няма да създадат одухотворен човешки образ. Макар биографите, писателите и другите наши братя по перо да стенат под бремето, което тъй често ни изглежда непоносимо, ние все пак трябва или да го носим мъжествено, или да си признаем, че работата, с която сме се захванали, не ни е по силите. Не е възможно да се пише добре и същевременно да се пише лесно.
Labor omnia vincit improbus.52 Такъв трябва да бъде девизът на всеки труженик и може би с труд и търпение ще ни се удаде да постигнем известна прилика с преподобния Франсис Еърбин.
За неговите занимания и за постигнатата от него известност вече говорихме достатъчно. Казахме също, че е на четиридесет години и че още не е женен. Беше най-малкият син на един не особено заможен земевладелец в Северна Англия. Отначало бе учил в Уинчестър и баща му го бе готвил за Новия колеж в Оксфорд, но макар и прилежен за момче, той не беше прилежен по всички предмети. На осемнадесет години напусна училището с характеристика на талантлив младеж, но без право на университетска стипендия. Освен тази характеристика, в училище той беше удостоен само със златен медал за писане на стихове, което даде основание на голяма част от неговите приятели да заключат, че му е съдено да се нареди между безсмъртните английски поети.