След Уинчестър Франсис Еърбин постъпи в Оксфорд и се записа да следва в колежа Балиъл, но без стипендия. Тук Франсис бързо избра свой собствен път на развитие. Странеше от весели компании, не организираше пирове, нямаше коне, не се занимаваше с гребане, не участвуваше в сбивания и беше гордост за своя тютор53. Но само докато се ориентира в обстановката. Тогава той заживя по начин, който, макар и да му правеше чест като мъж, едва ли беше по вкуса на тютора. Стана член на един особено активен дискусионен клуб, където скоро се прояви като енергичен събеседник с чувство за хумор. Макар и винаги сериозен, в сериозността му никога не липсваше нещо забавно. За него не беше достатъчно, че идеите му са правилни, силогизмите — необорими и принципите — благородни. Той смяташе за поражение в собствените си очи и в очите на съмишлениците си всеки неуспех да покаже абсурдността в аргументите на своите противници и да ги победи с логика и остроумие. Но да се твърди, че винаги имаше за цел да предизвиква смях, ще бъде крайно несправедливо. Той ненавиждаше този вулгарен и излишен признак на задоволство от страна на слушателите. Шега, която будеше смях, според него не си струваше да бъде изричана. Едно чувство, по-остро от слуха, му подсказваше дали неговото остроумие е било оценено и дали слушателите са го разбрали.
Като ученик беше религиозен. Тоест той се приобщи към едно от религиозните течения и се възползува от облагите, които обикновено се полагат на горещите привърженици на подобна кауза. Ние сме прекалено склонни да гледаме на всяка схизма в нашата църква като на несъмнено зло. Но умереното разцепление (ако такова изобщо е възможно) насочва вниманието към предмета, привлича привърженици, които иначе биха останали равнодушни, и учи хората да мислят върху религията. Колко полза имаше например от движението в англиканската църква, започнало с появата на „Останките“ от Фруд54!
В юношеските си години Франсис Еърбин се присъедини към редовете на трактарианците55, а в Оксфорд беше известно време ревностен ученик на великия Нюман. На трактарианската кауза той посвети всичките си способности. Съставяше стихове, държеше речи, пръскаше най-ярките искри на сдържаното си остроумие. В името на тази кауза ядеше, пиеше, обличаше се и живееше. С течение на времето той получи степента бакалавър, но без особен академичен блясък. Прекалено много време отделяше на делата на Високата църква и на неразривно свързаните с тях външни изяви от политически и полемичен характер и не му останаха сили да се пребори за първо или второ отличие. Но той си отмъсти на университета, като направи отличията за тази година непопулярни и осмя педантизма, който прави един човек на двадесет и три години неспособен да мисли за нещо по-сериозно от конични сечения и гръцка прозодия.
Обаче гръцката прозодия и коничните сечения бяха задължителни в Балиъл и мистър Еърбин не можа да намери място между членовете на неговия факултет. Затова пък Лазаровият колеж, най-богатото и уютно убежище на оксфордските професори, разтвори вратите си за младия поборник на войнствуващата църква. Мистър Еърбин бе ръкоположен, скоро след получаване на степента стана член на факултета, а не след дълго бе избран за професор по поезия.
Но точно тогава настъпи най-опасният период в неговия живот. След дълга душевна борба и — както можеше да се очаква — мъчителни съмнения великият пророк на трактарианците се обяви за католик. Мистър Нюман напусна англиканската църква, повличайки след себе си голям брой нейни колебаещи се привърженици. Той не успя да повлече мистър Еърбин, но спасението на този достоен мъж висеше на косъм. Мистър Еърбин напусна за известно време Оксфорд, за да обмисли на спокойствие стъпката, която му се струваше почти неизбежна. Уедини се в някакво малко селце край брега на едно от най-отдалечените ни графства, търсейки дълбоко в душата си отговор на въпроса дали има право да остане в лоното на своята църква-майка.
Нещата щяха да свършат зле за него, ако беше оставен сам на себе си там. Всички обстоятелства бяха против мистър Еърбин: житейските му интереси изискваха да остане протестант, а на житейските си интереси той гледаше като на най-люти врагове и да ги победи, беше за него въпрос на чест. В това състояние на мъчителен екстаз такава победа нямаше да бъде трудна — той най-спокойно би се отказал от насъщния, но му струваше много усилия да се избави от мисълта, че решението му да остане в лоното на англиканската църква може да се окаже продиктувано от не съвсем достойни мотиви. Чувствата му също бяха против него — той изпитваше дълбока и силна любов към човека, който беше досега негов духовен наставник, и жадуваше да последва примера му. Вкусовете му бяха против него — пищните ритуали на римокатолическата църква, нейните тържествени празници и сурови пости възбуждаха неговото въображение и радваха очите му. Собствената му плът беше против него — каква опора са за клетия, слаб, колебаещ се човек законите, които строго изискват високи нравствени добродетели, себеотрицание, послушание и целомъдрие и чието нарушение би се равнявало на въпиещ, несъмнен, ужасен грях! Дори и вярата му беше против него — той така горещо копнееше да вярва, изпитваше такава силна потребност да докаже своята вяра на дело и смяташе простото измиване във водите йордански толкова недостатъчно, че извършването на някоя велика постъпка — например отричането от всичко в името на истинската църква — имаше почти непреодолимо обаяние за него.
53
Специално длъжностно лице в английските университети от описваната епоха, което било натоварено да следи за подготовката и дисциплината на студентите. — Б.авт.
54
Ричард Фруд (1803–1836) — английски поет и есеист, взел дейно участие в Оксфордското движение. Неговите „Останки“, публикувани посмъртно (1838–1839), били приети много враждебно от протестантските кръгове. — Б.авт.
55
Трактарианска религиозна школа — движение, възникнало в първата половина на XIX век в Оксфорд, което се бори за реформа на англиканската църква и сближаването й с католическата църква. Нейни представители са Джон Хенри Нюман (1801–1890), Джон Кейбъл (1792–1866) и Едуард Пюзи (1800–1882). — Б.авт.