Мистър Еърбин беше по това време още много млад и когато напусна Оксфорд, за да се отправи към далечното си убежище, той изпитваше прекалено силно упование в собствените си защитни сили и склонност да презира здравия разум на обикновените хора, затова не очакваше да получи помощ в предстоящата битка от някой случаен жител на избраното от него селце. Но Провидението се показа благосклонно към него: тук, на този пустинен, далечен, брулен от ветровете бряг, той срещна човек, който постепенно успокои бушуващия му дух, уталожи въображението му и му даде урок по християнски дълг. Когато напусна Оксфорд, мистър Еърбин беше склонен да гледа на селските свещеници от повечето английски енории почти с презрение. Той имаше амбицията — ако остане в лоното на тяхната църква — да направи нещо за тяхното издигане, да съдействува за вливането на нова енергия и вяра в сърцата на тези служители божии, които според него твърде често се задоволяваха да прекарат живота си и без едното, и без другото.
Но тъкмо от такъв един свещеник мистър Еърбин получи в часа на своята велика нужда помощта, която му беше толкова необходима. Един беден младши викарий от някаква затънтена корнуолска енория го научи за първи път, че най-висшият дълг на християнина се диктува от вътрешни, а не от външни закони, че човек не може да стане безхитростен слуга, като следва само писани правила, и че сигурността, която той се готвеше да потърси зад стените на Рим, не е нищо друго, освен егоистичния стремеж към лична безопасност на един недостоен войн, който се преструва на болен в навечерието на битката.
Мистър Еърбин се завърна в Оксфорд по-смирен, по-добър и по-щастлив и от този момент нататък той отдаде всичките си сили на църквата, в чиято вяра беше отраснал. Хората, които го заобикаляха, укрепваха неговата преданост към принципите на тази църква. След скъсването му с мистър Нюман никой не беше упражнявал върху него такова влияние, каквото имаше сега ректорът на колежа. Докато виждаше в лицето на този млад човек възможен отстъпник, доктор Гуин не изпитваше особени симпатии към него. Макар и да принадлежеше към Високата църква, ректорът не обичаше хората, чиято вяра не се задоволяваше с „Тридесет и деветте члена“56. Ентусиазмът на хора като Нюман беше за него признак по-скоро на лудост, отколкото на благочестие, а у младите го отдаваше повече на суетност. Самият доктор Гуин, макар и религиозен, беше същевременно един много практичен светски човек и не одобряваше хората, които считаха тези две неща за несъвместими. Когато узна, че мистър Еърбин е почти католик, ректорът започна да съжалява за усилията си да направи член на своя факултет един толкова недостоен човек, а когато чу, че мистър Еърбин се готви да прегърне изцяло католическата вяра, той изпита известно задоволство от предстоящото освобождаване на заеманото от него място.
Но когато мистър Еърбин се завърна убеден протестант, ректорът на Лазаровия колеж отново разтвори обятията си за него и постепенно той стана любимец на колежа. Отначало беше мрачен, мълчалив и нямаше желание да участвува активно в университетските препирни, но постепенно духът му или по-скоро стилът му се възвърна и той се прочу с неизменната си готовност да се хвърли в бой срещу всичко, което намирисваше на евангелизъм. Беше ненадминат и на амвона, и на ораторската трибуна, и в разговорите на трапезата, любезен и мил с всички. Участвуваше с жар в избори, заседаваше в комитети, съпротивяваше се с нокти и зъби срещу всеки проект за университетска реформа и разсъждаваше добродушно над чашка портвайн за гибелта, заплашваща църквата, и за всекидневните кощунства на витите. Изпитанията, на които беше подложен, докато се измъкне от обаянието на римската чаровница, допринесоха без съмнение много за укрепването на неговия характер. Макар и да се показваше доста самоуверен при решаването на маловажни и външни въпроси, във вътрешния си душевен живот той се стремеше към такова смирение, което едва ли би се научил да цени, ако не беше ходил в Корнуол. Оттогава той всяка година посещаваше това място.