— Измежду всичките ми по-близки познати — каза архидяконът — според мен няма човек, който да е толкова далеч от суетността. Той е по-скоро прекалено стеснителен.
— Може би. Но тази вечер не забелязах това.
Двамата не казаха нищо повече за Еърбин. Доктор Грантли реши, че жена му се бе нахвърлила върху госта само защото той самият го бе похвалил, а мисис Грантли знаеше, че е безполезно да отправя укори или похвали по адрес на човек, за когото архидяконът си е съставил вече твърдо мнение.
Всъщност и двамата бяха прави. Мистър Еърбин беше стеснителен при разговор с хора, които не познаваше добре, но когато изпълняваше своите задължения или обсъждаше въпроси, по които се налагаше да бъде компетентен, той се държеше доста предизвикателно. Пред подиума на Ексетър Хол и в Оксфорд едва ли заставаше оратор, който да издържа по-спокойно погледите на огромната тълпа, защото именно това изискваше неговата професия, но при светска беседа той се смущаваше да изкаже мнението си и това създаваше впечатление, че смята събеседниците си недостойни за своето внимание. Не обичаше да налага възгледите си, освен ако обстоятелствата не изискваха това, и тъй като хората предпочитаха да говорят с него тъкмо на тези теми, които беше свикнал да третира решително, той обикновено избягваше капаните, с които целяха да го въвлекат в спор, и в резултат често се излагаше на обвинения като отправеното му от мисис Грантли.
През това време мистър Еърбин седеше до отворения прозорец, наслаждавайки се на лунната светлина и на сивите кули на черквата в непосредствено съседство с дома на енорийския свещеник, без да подозира, че е станал обект на толкова похвални и непохвални забележки. Като се има предвид колко обичаме да обсъждаме ближните си, и то често пъти не много благосклонно, странно е с какво упорство приемаме, че другите не могат да говорят лошо за нас, а когато узнаем с положителност, че са сторили това, страшно се сърдим и обиждаме. Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажем, че всички ние понякога говорим за най-близките си приятели с тон, който никак не би им харесал, и въпреки това очакваме от тях да говорят за нас така, сякаш са слепи за нашите недостатъци и донемайкъде очаровани от многобройните ни добродетели.
Мистър Еърбин изобщо не предполагаше, че може да стане обект на приказки. В сравнение със своя домакин той се мислеше за толкова незначителен, че му се струваше невероятно някой да се интересува от неговата личност. Беше съвсем самотен, ако се има предвид онази интимна близост, която е възможна само между мъж и жена, деца и родители, братя и сестри. Често бе мислил върху това дали подобна близост е необходима за щастието на човека в този свят и обикновено се утешаваше със заключението, че такова щастие не е изобщо нужно. Но тук той се заблуждаваше или по-скоро се опитваше да се заблуди. И той като другите копнееше за радостни изживявания и колкото и да се опитваше да си внуши, с модния за толкова християни стоицизъм, че радостите и скърбите трябва да оставят човека равнодушен, той не беше равнодушен към тях. Бяха му омръзнали оксфордската квартира и животът му в колежа. Изпитваше известна завист към приятеля си за неговата жена и за децата му и едва не пожела уютната гостна на ближния си, прозорците, откъдето се откриваше такава хубава гледка към поддържаната морава и цветните лехи, богатата мебелировка на дома и преди всичко топлата семейна атмосфера, която го изпълваше.
Едва ли мистър Еърбин би могъл да избере по-подходящ момент за такива желания — нали току-що бе получил селска енория и дом, заобиколен от поля и градини, който би се оживил от присъствието на една жена. Наистина имаше известна разлика между разкоша на Плъмстед и скромните доходи на Св. Юълд, но той не беше от хората, които въздишат по богатство! Неговите приятели единодушно биха потвърдили това. Но как малко ни познават нашите приятели! В дните, когато стоически отхвърляше земното щастие, мистър Еърбин не искаше и да мисли за парите, тази ненужна смет. Той, така да се каже, обяви на всеослушание, че кариерата не го интересува, и хората, които се възхищаваха от неговите дарби и можеха да съдействуват те да бъдат възнаградени по достойнство, се хванаха за думите му. И ето сега, нека кажем истината, той се чувствуваше разочарован — разочарован не от другите, а от себе си. Мечтите на неговата младост бяха отлетели и на четиридесет години не се чувствуваше вече способен за апостолски труд. Беше се заблудил в себе си и разбра тази грешка, когато бе вече късно. Заявяваше, че не го влекат митри и архидяконски резиденции, богати енории и приятни бенефиции, а сега трябваше да си признае, че завижда за всички тези неща на хората, на които в своята гордост бе дръзнал да гледа отвисоко.