След свършването на тази плодотворна и систематична работа компанията се завърна в Плъмстед напълно доволна от пътуването.
Глава двадесет и втора
Мистър Торн и мис Торн от Улаторн
Следващата неделя мистър Еърбин трябваше да служи за първи път в новата си църква. Беше решено архидяконът да го придружи и да вземе участие в литургията, а мистър Хардинг да отмени зет си в плъмстедската църква. Мисис Грантли беше заета със своето училище и с кифличките и заяви, че няма да може да дойде, но мисис Болд щеше да замине с тях. Тримата решиха също така да обядват у местния земевладелец и да се върнат след дневната служба.
Уилфред Торн, ескуайър, от Улаторн владееше землището на енорията Св. Юълд или по-точно на Улаторн, тъй като славата на древния светец се затъмняваше от днешната именитост на земевладелеца. Той беше типичен пример на това, в което се е превърнало в наши дни племето, чийто характерен представител преди сто години е бил, както ни уверяват, скуайър Уестърн60. Ако това твърдение е вярно, малко съсловия са успели да постигнат такава благоприятна промяна. Мистър Торн обаче беше голям чудак и това го правеше обект на немалко присмех. На петдесет години той още не беше женен и беше много горд със собствената си личност. Докато се намираше у дома си в Улаторн, нямаше голямо поле за изявата на тази гордост и затова изглеждаше джентълмен и първенец на своята епархия, какъвто всъщност безспорно беше. Но по време на пет-шест седмичния си ежегоден престой в Лондон той полагаше такива усилия да изглежда и там голям човек, какъвто всъщност безспорно не беше, че мнозина от неговия клуб го смятаха за глупак. Беше много начетен — посвоему и в определени области. Любимите му автори бяха Монтен и Бъртън61 и в цялото графство, а дори и в съседното, нямаше може би друг човек, който да познава така добре английските есеисти от последните две столетия. Притежаваше пълните течения на „Айдлър“, „Спектейтър“, „Татлър“, „Гардиан“ и „Рамблър“62 и беше готов да доказва до каква степен тези издания превъзхождат всичко публикувано в нашите „Единбург Ривю“ и „Куортърли Ривю“. Беше много добре осведомен по всички въпроси на хералдиката и почти за всяко благородническо семейство в Англия можеше да каже чия кръв и чие потекло са наследили онези, които имаха правото да претендират за такъв разкош. Самият той бе изпълнен с най-дълбоко уважение към кръвта и потеклото. Знаеше наизуст собствените си прадеди, живели дълго преди нормандското нашествие, и можеше да ви обясни, ако сте готови да го изслушате, защо и те подобно на Седрик Саксонеца63 са успели да опазят родовите си имения от лапите на нормандските барони. Съвсем не защото пълзели пред чуждестранните си съседи, твърдеше той разгорещено. Илфрид Улаторнски, живял по времето на крал Джон, успял да укрепи и защити не само своя замък, но и тогавашната Барчестърска катедрала срещу набезите на някой си Джефри де Бург. Мистър Торн притежаваше пълна хроника на тази обсада, написана на фин пергамент и богато илюстрирана. Какво значение имаше, че никой не можеше да разчете писмените знаци, след като езикът на ръкописа би си останал и без това неразбран? Впрочем мистър Торн би могъл да ви съобщи всички подробности на изискан съвременен английски и нямаше нищо против да го стори.
Би било несправедливо да кажем, че той гледаше отвисоко на хората, чийто род не беше особено древен. Съвсем не. Имаше много познати и даже приятели сред тях. Но той гледаше на тях, както милионерите са склонни да гледат на хората с малки доходи, както познавачите на Софокъл — на невежите, които изобщо не знаят гръцки. Те може да са чудесни хора, да притежават похвални добродетели и възхитителни дарби, да са напълно почтени във всяко отношение — и все пак им липсваше най-важното. Така разсъждаваше мистър Торн по този въпрос. Нищо не можеше да замести добрата кръв и нищо не беше в състояние да унищожи благотворното й въздействие. Наистина малцина в днешно време я притежаваха, но това само я правеше още по-скъпоценна. Цяло удоволствие беше да слушаш славословията на мистър Торн на тази тема. Ако вие в своето невежество кажете, че еди-кой си е от добро семейство, защото главата на това семейство отдавна носи титлата баронет, мистър Торн ще отвори широко очи с израз на престорено удивление и скромно ще ви напомни, че най-древните баронетски титли водят началото си едва от царуването на Джеймс I. Той би въздъхнал страдалчески, ако заговорите за кръвта на рода Фицджералд или Де Бург, и едва ли би уважил претенциите на родове като Хауард или Лаудър. А веднъж бе дал да се разбере, че Толбът е един все още твърде млад род, чието генеалогическо дърво е едва израснало.
60
Комичен герой от романа на Хенри Филдинг (1707–1754) „Том Джоунс“ — богат земевладелец, семеен деспот, невежа, лакомник и пияница. — Б.авт.
61
Робърт Бъртън (1577–1640) — виден английски есеист, автор на трактата „Анатомия на меланхолията“, в който разглежда философски, етични и медицински проблеми. — Б.авт.
62
Поредица от есета, излизали като периодични издания през XVIII век. Борили се за създаване на изискан естетически вкус и добри нрави. „Татлър“, „Спектейтър“ и „Гардиан“ били издавани от Джоузеф Адисън (1672–1719) и Ричард Стийл (1672–1729), а „Рамблър“ и „Айдлър“ — от Самюъл Джонсън (1709–1784). — Б.авт.
63
Герой от романа „Айвънхоу“ на Уолтър Скот — знатен саксонец, пазител на древните патриархални обичаи и враг на нормандските нашественици. — Б.авт.