Мистър Торн обичаше развлеченията на открито — ловуваше с ентусиазъм, макар и не без мярка. Преди големия упадък на политиката в неговото графство той оказваше всяка възможна подкрепа на лова. Пазеше дивеча толкова строго, че твърде скоро нито една дива патица или пуйка не смееше да си покаже носа в енорията Св. Юълд. Грижеше се за посадените от него храсти повече, отколкото за дъбовете и борините. Проявяваше по-голям интерес към лисиците си, отколкото към овцете и агнетата. Нямаше по-любимо място за среща на ловците от Улаторн: никъде вратите на конюшнята не се разтваряха с такова гостоприемство пред конете на далечните съседи; никой не бе говорил, писал и правил повече за поддържането на лова от мистър Торн. Теорията на протекционизма можеше да намери такова пълно приложение в ловната практика на графството! Но когато настъпи великото крушение, когато благородният предводител на барсетширските хрътки подкрепи в Палатата на лордовете министъра ренегат и подло пожертвува своята правда, мъжеството, приятелите и честта си заради надеждата да бъде удостоен с Ордена на жартиерата, в този момент мистър Торн се отказа от лова. Той не изкорени храстите, защото това не подобаваше на един джентълмен. Не унищожи и лисиците, защото в неговите очи това би било равносилно на убийство. Не забрани лова в своето землище, защото това би представлявало нарушение на неписания закон на провинциалните благородници. Но той напускаше Улаторн всеки път, когато там се свикваше ловджийски сбор, остави ловните си насаждения на волята на съдбата и отказваше да извади розовата си куртка от шкафа, както и ловджийските си коне от конюшнята. Това продължи около две години, след което той започна постепенно да отстъпва. За първи път се появи сякаш случайно на едно сборно място в околността, яхнал пони и облечен в ловджийската си куртка, след това една сутрин се появи пеша да погледа гонитбата сред любимите си храсти и не отказа да се качи на кобилата, която случайно разхождаше там неговият коняр. По-късно един от безсмъртните петдесет и трима успя да го убеди да участвува в продължение на две седмици заедно с ловните си кучета в организирания на другия край на графството лов и така той се върна малко по малко към старите си навици. Но и в лова, както и във всичко останало, той намираше опора единствено във вътрешното си чувство на мистично превъзходство над онези, чийто външен живот бе принуден да споделя.
Мистър Торн не живееше сам в Улаторн. Имаше сестра, която беше десет години по-възрастна от него и споделяше с такава жар всичките му пристрастия и предразсъдъци, че се бе превърнала просто в негова карикатура. Нищо не можеше да я застави да отвори някоя модна литературна притурка, не допускаше в гостната си никакви списания и при никакви обстоятелства не би осквернила пръстите си с допир, макар и само до едно късче от „Таймс“. Тя говореше за Адисън, Суифт и Стийл като за живи хора, считаше Дефо за най-знаменития английски романист и виждаше във Филдинг един млад, но многообещаващ труженик на литературната нива. В поезията тя беше запозната с такива късни творци като Драйдън68 и веднъж даже се съгласи да прочете „Похищението на къдрицата“69, но смяташе Спенсър70 за най-големия майстор в английската поезия. Генеалогията беше нейната любима лудост. Впрочем тя презираше онова, с което се гордееха повечето специалисти в тази област. Гербовете и девизите я изкарваха извън кожата й. Илфрид Улаторнски не е имал нужда от девиз, за да разсече на две Джефри де Бург, а прадядото на Илфрид, великанът Улафрид, не е прибягнал до помощта на никакъв герб, за да запокити с голи ръце от кулата на своя замък един от братовчедите на подлия нормандски нашественик. Всички днешни английски фамилни имена й се струваха еднакво незначителни: истински знатни бяха за нея единствено имена като Хенгист и Хорса
67
Катон Младши (96–46 г. пр.н.е.) — римски политически деец, републиканец. След като узнал за победата на Юлий Цезар при Тапс, сложила край на римската република, той се пробол с меча си. — Б.авт.