Една вечер точно преди празниците, в края на годината, Надежда фон Мек се облича особено грижливо, тъй като е решила да отиде на концерт под покровителството на Руското музикално дружество. Оркестърът ще дирижира близък на семейството – известният Николай Рубинщайн. В програмата фигурира една симфонична поема, разработена по Шекспировата драма „Бурята“. Това е най-новото произведение на един руски композитор, за когото дават добри отзиви, Пьотър Илич Чайковски. Надежда знае, че Николай Рубинщайн цени младия автор. Предната вечер тя от любопитство е препрочела няколко сцени от „Бурята“ и е останала разочарована. Според нея това е претрупана и надута пиеса, която не би могла да заслужи вдъхновението на един талантлив музикант. И така тя влиза в полупълната вече зала с неблагосклонно предубеждение. Когато Николай Рубинщайн заема своето място пред музикантите, сърцето є се свива при мисълта за неизбежното разочарование, което я очаква.
Но още при първите няколко такта тя се чувства откъсната от земята, сякаш подета от някакъв полъх, дошъл от небитието. Това, което чува, не е надутото многословие на магьосника Просперо, неразбираемата превзетост на Миранда и любовните излияния на Фернандо, а бушуването на едно разюздано море, което застрашава убежището на символичен остров и което постепенно утихва, за да стане само потрепване на въздуха и дихание на душата. Надежда има чувството, че това тайно послание се отнася до самата нея, прескачайки стотици анонимни слушатели. Тя е толкова развълнувана от това духовно сливане, че накрая забравя да ръкопляска заедно с другите. Около нея аплодисментите се удвояват, докато двама младежи, навярно ученици от Консерваторията, насила извеждат пред публиката непохватен човек с наведена глава, който като че ли се срамува от успеха си като от някаква грешка. Докато изправените музиканти удрят по струните или с ръце според обичая, Николай Рубинщайн целува Чайковски и, обърнат към залата, тържествено заявява: „Това е руският гений на нашето време, несравнимият Чайковски, автор на тази прекрасна буря, която чухте благодарение на мен.“
Слушайки тази хиперболична похвала, Надежда си спомня, че Рубинщайн дълго време е подслонявал Чайковски и че се носят слухове за разпуснатите нрави на единия и другия. Решена да научи нещо повече, още на другия ден тя разпитва един от музикантите – Йосиф Котек, когото покровителства и който живее в дома є, но той не желае открито нито да разочарова своята благодетелка, нито да се изкаже лошо за един от композиторите, от когото се възхищава. Неговите объркани и противоречиви сведения ядосват Надежда, която е твърдо решена да не се занимава с постъпките на този Чайковски, който навярно е съвсем банален човек, недостоен за таланта, с който Господ го е дарил.
Месеци наред тя живее помирена със себе си, като се надява на откритие, което може да дойде само чрез музиката, любовта или смъртта. Това предчувствие е още съвсем неясно и води до дълги дни на очакване, без самата тя да си дава сметка за това. През май 1876 г., по време на нов концерт на Руското музикално общество тя смята, че е открила втори знак на съдбата, когато чува Първия концерт за пиано в си бемол минор от същия този Чайковски, изпълнен от Сергей Танеев, двадесет и две годишния виртуоз, лауреат на Московската консерватория. Още в началото епичните акценти на Първия концерт я повличат като смъртоносна вълна и тя си помисля с някакъв суеверен страх, че Моцарт и Бетховен са се завърнали на земята и че тя присъства на тяхното възкресяване под чертите и името на друг човек. Но за момента този друг е невидим. Защо се крие? А съществува ли изобщо? Не е ли умрял междувременно като своите велики предшественици? Не! И слава Богу! Ето го Чайковски, посрещнат с ентусиазирани викове и френетични ръкопляскания, когото Танеев измъква иззад кулисите и който се покланя възхитителен и несръчен пред едно множество, изпаднало в делириум.
Когато се прибира вкъщи, Надежда решава незабавно да се отнесе до този несравним композитор, за да му поръча някои дребни музикални преписи, които ще заплати щедро. Това е доста обичайна практика в света на композиторите, които търсят допълнителни приходи, за да увеличат слабите доходи от своите концерти. Всъщност Надежда се страхува да не би Чайковски да є откаже, защото не познава финансовото му състояние. Той обаче не само приема предложението, но го изпълнява с рядка бързина. Успокоена и радостна, тя му пише на 18 декември 1876 г.: „Скъпи господин Пьотър Илич, позволете ми да ви поднеса моите искрени благодарности за бързината, с която удовлетворихте желанието ми. Струва ми се неуместно да ви изкажа възторга, който будят у мен вашите произведения, тъй като със сигурност сте свикнали на похвали от по-висша степен и възхитата на едно същество като мен, толкова незначително в музикално отношение, ще ви се стори смешна, но тъй като щастието ми е безценно и не бих искала да му се подиграват, ще ви кажа чисто и просто, като ви моля да повярвате на думите ми, че с вашата музика животът става по-лесен и по-приятен. Приемете моето дълбоко уважение и моята искрена преданост. Надежда фон Мек.“3