През това време в Русия животът продължава ту монотонен, ту оживен и Надежда приема с еднакво примирение затишия и бури. Синът є Владимир фон Мек се разорява нелепо в игралните домове. Другият син – безволевият Коля, подчинен на своята ужасна съпруга Ана, е изгубил всякаква воля, всякаква самоличност и се е претопил в племето на Давидови. Дъщеря є Лидия абсолютно се е германизирала в съжителство с Левис фон Мейнард. Другата є дъщеря, Соня, след загубата на първото си дете се е омъжила повторно съвсем безразсъдно, а малката Милочка е вече такава кокетка и веселячка, че нищо чудно да се влюби в когото и да е. За щастие Надежда може да разчита на дъщеря си Юлия, чиито чувства и поведение винаги е контролирала, за да я има постоянно при себе си. Но ето че и Юлия се готви да се потопи в друга, освен синовна, обич и, треперейки, да сподели тайната си със своята майка страшилище. Баронесата я изслушва ужасена! Как би могла да допусне, че тази тридесет и пет годишна девица, малко вече повехнала, е изпаднала под очарованието на човек като Владислав Пакулски, използван за секретар, цигулар и довереник на семейство Фон Мек? Тя избухва в яда си пред виновната, която ридае и мънка, но не отстъпва. Свикнала близките є да є се подчиняват, Надежда открива изведнъж в собственото си дете упорство, предизвикано от любов, толкова силна, колкото непростима. Изпаднала в бяс, пише на Чайковски на 22 септември 1888 г., за да го осведоми за скандалното „предателство“ на Юлия. „Страхотна и непоправима загуба. Губя дъщеря си Юлия, която ми е необходима и без която не бих могла да живея!“ Но между годежа и сватбата баронесата смята, че едно момиче ще има достатъчно време да обмисли и да върне дадената дума. Затова не се счита още за победена в майчинския си авторитет, както може да се заключи от последните є писма до Чайковски. Всъщност не прави ли грешка, като дава ухо на недобронамерените слухове, които злепоставят любимия є? Дори няма съмнение, че е по-унизително за една Юлия да се влюби в един Пакулски, отколкото за един Чайковски да бъде съблазняван от време на време от млади момчета. Може би се задоволява с невинни милувки, едно потупване по бузката, една бащинска целувка! Неспособна да си представи по-интимни отношения, тя си казва, че истинската страст не би могла да се ограничи с плътски допир само между мъж и жена и че е по-добре да обичаш без разлика на пола, отколкото въобще да не обичаш. Именно защото музиката представлява тотално себеотдаване, артистът си позволява понякога да посвети душата и плътта си на когото си поиска. Всичко, което е красиво и ново в обкръжението му, неудържимо го привлича. Това, което е важно за него, е искреността на личния му порив, а не качеството на пожелания обект. Само ограничените духом могат да обвиняват някого, че е избрал партньор за удоволствие в собствения си стан.
Докато Надежда обаче обмисля аргументи, за да отговори на клеветите срещу своя голям приятел, тя изпитва стеснение заради голямата тайна, която той носи в себе си и която никога не е посмял да є открие от страх да не я огорчи. Като че ли не е дорасла да разбира всичко, когато чувствата и дори делата са обвити в музика! Като че криволиците на живота не са я научили да вижда във всяко събитие мистериозния белег на фаталността! Всъщност тези последни години са били за нея особено богати на различни вълнения. Ражданията и смъртните случаи при близките є се зареждат с адски ритъм. През септември 1886 г. на скъпия Коля и ужасната Ана се е родило момиченце Кира. Ето че Надежда става баба на дете, чийто прачичо е Чайковски. Това е случай, който заслужава благодарствена молитва пред семейните икони. Ала на следната година Чайковски известява с тъга за смъртта на любимата си племенница Таня Давидова, морфинистка и истеричка. А след това и собствената му сестра Александра, майка на Таня, самата тя дрогирана до крайна степен, си отива на свой ред. Само да можеха успехите на Чайковски да смекчат скръбта му! Но последната му опера „Чародейка“, поставена на 20 октомври 1887 г, в театъра в Петербург, се проваля.
Три седмици по-късно, не преглътнал още провала си, Чайковски пише на Надежда: „Операта ми никак не се хареса на публиката и – с една дума – няма никакъв успех. Петербургската преса ми демонстрира такава враждебност, такава омраза, че все още не мога да се оправя, нито да си обясня причината за тази злоба.“2 Развълнувана от това отчаяние, Надежда се опитва да го убеди, че критиците са големи глупаци, че броят на неговите почитатели не ще намалее от техните злостни брътвежи и че целият свят ще го признае за равен на най-големите. Няколко дни по-късно, като не изглежда убеден от тези аргументи и стига дотам да є пише, че я усеща „охладняла“ към него и по-чужда от всякога, тя прелива от милосърдие, любов и буен протест. „Точно обратното – му отговаря – колкото повече време минава, толкова по-скъп ми ставате. Във вашето неподкупно приятелство и във вашата вечна и божествена музика намирам единствен извор на щастие, от който имам нужда в живота, единствената ми утеха. Когато сърцето ми е натежало от огорчения, моля да ми изпълняват дуета на Дюноа и на краля от „Жана д’Арк“ или сцената на дуела от „Евгений Онегин“. Забравям всичко, което ми тежи, което е земно, и политам към невидимия, неразгадаем свят, където ни увлича музиката. Слушайки вашата музика, аз се топя в екстаз!“