Три месеца по-късно Надежда анализира пак за него същността на своя характер3: „Аз съм човек, който живее само със сърцето си. Винаги ми е нужно да обичам някого, да глезя някого, да се грижа за щастието на някого, ала сега нямам никого, на когото да раздавам моята преданост. Децата ми са вече толкова големи, че не мога да ги глезя, и ако много се занимавам с тях, ще им дотегна: не ме даряват с внучета, които да обграждам с нежност, затова пренесох необходимостта си да раздавам нежност и любов върху моите малки кученца. Те са много щастливи, когато ги галя […]. Не протестират срещу моето упорство да ги глезя, защото те поне признават моя авторитет.“
Препрочитайки това писмо, преди да го сложи още в плика, Надежда си спомня едно неотдавнашно, където, говорейки за връзката си с Чайковски, е употребила израза „нашето абсурдно приятелство“4. И изведнъж всичко є се изяснява. Не мисли вече нито за децата, нито за кученцата, нито дори за музиката. Струва є се, че с тези три думи, „нашето абсурдно приятелство“, е обяснила щастието и драмата на своя живот. Със своето упорство да отказва всякаква среща с Чайковски, всякакъв плътски контакт, всякаква размяна на погледи, тя се е подчинила на инстинкта, който кара вярващите да обичат Бога именно защото е недостъпен и невидим. За истински мистичните души Висшият дух няма нужда да се появява, за да господства и вдъхновява. Обратното. В неговото отсъствие се крие неговата сила. Прозрачността му го прави свят. Мислейки, че се отвлича, като пътува, Надежда открива, че носи винаги със себе си един невидим параклис, където молитвата е само музика. Лишавайки се от мъж, тя се е обогатила с една религия. Превърнала се e в сляпа и лъчезарна вярваща, в светска калугерка, би трябвало да е горда и въпреки това съмнението я разяжда. След като се е борила повече от десет години, за да опази от всякакво омърсяване връзката си с Чайковски, тя се пита дали неволно не го е подтикнала да търси удоволствието другаде, може би дори в подозрителни контакти. Тази мисъл я ужасява, а после изведнъж я успокоява. Тя е на шестдесет и шест години, а той – на четиридесет и седем. На тази възраст между две необикновени създания може да съществува само люлеещият ритъм на музиката, за да задоволява едновременно духа и плътта.
VIII
Всеки път, когато Надежда се връща към своето минало, тя се учудва на празнотата на дните си, привидно така добре запълнени. В такъв момент премногото богатство, комфорт и власт я изпълва с чувството за несправедливо лишаване от нещо съществено, неясно и зловещо. Именно защото може да получи всичко, нищо не я удовлетворява. В сравнение със спокойния живот в Плешчеево и с луксозните пътешествия зад граница в специален вагон, украсен с герб, лудото препускане на Чайковски от град на град, от триумф на триумф през Европа є се вижда едновременно уморително и прекалено възбуждащо. Напразно той є повтаря, че е на края на силите си, че тази постоянна смяна на жилища го подлудява и че се безпокои от начина, по който публиката и критиката ще го приемат на поредния му концерт. Тя не успява да го съжали. Дори съзира в този контраст между златната баналност на собственото си съществуване и размирния път към славата в кариерата на композитора белег на благосклонност от страна на небето към този, който още с раждането си е получил свръхестествения дар на творчеството. Каквото и да става, той ще има, за да извини слабостите си, това чудотворно алиби на творчеството, което зрее тайно и далече от всички и за сметка на всички. В какво може да бъде упрекнат Чайковски, когато е постигнал с музиката си правото на всеобща благодарност? Там, където Надежда може да дава само пари на тези, които нямат, той дава безценен лек за всички болки на човечеството. И този мелодичен дар не му коства нищо. Той вкусва самотната радост да люлее тълпата от себеподобни. От писмо на писмо осведомява баронесата за своите успехи. Така още в началото на януари 1888 г. є известява с гордост, че царят му отпуска доживотна пенсия от три хиляди сребърни рубли: „Това негово решение не само ме зарадва, но ме и трогна – пише той. – И действително, може да си само благодарен на този владетел, който признава важността на една дейност, не военна или административна, а артистична.“ Пристигайки в Лондон на 11 март, той се оплаква от твърде голям успех. „Това, което е непоносимо, са новите запознанства, визитите, светските вечери, принуждението да вземеш думата или да слушаш другите и абсолютната невъзможност да се изолираш, да си починеш, да четеш – накратко, да правиш каквото и да е, което би позволило да избягаш от ужасните условности на живота в обществото.“ Най-сетне на 24 април същата година той се завръща в Русия и се радва на преимуществата на новата си къща на село, обзаведена в негово отсъствие от Алексис във Флоровское, близо до градчето Клин.