Като чете отчета на дните му, Надежда го намира толкова доволен, задето е в дома си и няма нужда нито от гостоприемството, нито от редовните субсидии на „своята голяма приятелка“, че съжалява за благословеното време, когато тя единствено му е гарантирала удобство и сигурност. И затова с благодарствена радост открива в писмо от 4 юни 1888 г., че явно не може без нея, за да осигури начина си на живот. „Моя много мила и скъпа приятелко, не мога да не ви безпокоя от време на време с искания за пари. Ще ви се стори странно, че още днес, прибирайки се след редица концерти из Европа и радвайки се на царската субсидия, съм в парично затруднение. Причината е, че този дълъг преход има за последица освен голямата умора и увеличаване на известността ми и прекомерно натрупване на разходи […]. И тъй, след дълги колебания реших да ви замоля, ако е възможно да ми изпратите още сега сумата, предвидена във вашия бюджет за 1 октомври. С този жест бихте ме облекчили и бихте ми помогнали значително в паричните затруднения, които изпитвам в момента. […] Много ми е неудобно и се срамувам да ви безпокоя по този начин. Бъдете здрава и за Бога, простете ми!“
Той се моли за „прошка“, когато тя би искала да му целуне ръцете, за да му благодари, че отново се обръща към нея, въпреки очевидното подобряване на финансовото му положение. Възхитена от връщането към тази „бюджетна“ вярност, бърза да му изпрати желаната сума. След като се е отзовала на искането му, тя си мисли с удоволствие, че тази милостиня няма да накърни с нищо личните є сметки, докато на няколко версти оттук любимият ще бъде толкова щастлив, че ще я благославя, като да е пратеница на съдбата … Ето че става съперница в сърцето на един артист с Негово царско величество. Без да е посещавала двореца, ето че изведнъж се е почувствала равна на големците! Но паричното положение на Чайковски е толкова сложно, колкото и програмата на бъдещите му обиколки в чужбина. Малко след като е прибягнал до помощта на Надежда, той съобщава, че му предлагат да замине за три месеца в Съединените щати срещу приказен хонорар от двадесет и пет хиляди долара. Той доверява на баронесата, че въпреки умората от толкова далечно пътешествие се изкушава да приеме изпитанието. Какво да му отговори? Тя се колебае да даде съвет, защото знае, че по-късно ще се разкайва. Затова не казва нито „да“, нито „не“. И остава да размисли. Право казано, усеща, че от няколко месеца насам няма над него тази власт, която е имала някога. Той вече не є принадлежи. Всъщност повечето от близките є се изплъзват. Всичките є дъщери, освен Милочка, са задомени, омъжени. Създали са семейни огнища или летят на собствени криле, без да ги е грижа за майка им. Последният от синовете, Максимилиан, наричан Макс, току-що е закупил имение и води там разточителен и безсмислен живот в стила на традициите на фамилия Фон Мек.
А ето и самата Милочка се готви да напусне гнездото. Княз Ширински е поискал ръката є. Невъзможно е да се откаже една толкова почетна партия, още повече че малката изглежда искрено влюбена. Застрашена да остане съвсем сама, след като се е надявала да запази завинаги край себе си това дете, самата невинност и безгрижие, Надежда се мъчи да се показва доволна, а всъщност би искала да вие от отчаяние. Говорейки за своя бъдещ зет, който е само на двадесет години и публикува вече статии във вестниците, забавлява се да ловува мечки в Сибир и намира време да управлява семейното имение, тя пише на Чайковски: „Искам да пожелаете възможното най-голямо щастие на това „дете-годеница“. Младата двойка се радва на забележителна взаимна любов. А какво ще стане после? Бъдещето е в ръцете на Бога.“1 Тя довършва писмото, възхищавайки се още веднъж на чудния възход на Чайковски, чиято слава преминава границата на отечеството, и сравнява полета му с този на птица, изхвръкнала от кафеза си и летяща над целия свят с широко разперени крила.