Поласкан от това, че е един от първите посветени в тайната на „високопоставеното годеничество“ на Милочка, Чайковски отговаря на 12 юли 1888 г, на своята неоценима баронеса: „Колко съм щастлив да науча, че тя ще се омъжи за човек, който ви е толкова симпатичен. Дори признавам, че ме радва мисълта, че ще стане княгиня. Ала сърцето ми се свива, когато мисля за вас. Струва ми се, че отсъствието на най-малката дъщеря ще бъде трудно поносимо за вас поне на първо време. Тя изпълваше с толкова оживление и очарование вашия семеен живот! […] Каквото и да е, трябва само да се поздравим, че се омъжва по любов за един толкова значителен човек.“
Тези сватбени поздравления обаче не могат да накарат Чайковски да забрави материалните спънки, които го връхлитат. На 22 август 1888 г, той пише пак на Надежда, за да є поиска парична помощ в аванс. „Следващата зима – уверява я – положението ми ще се оправи и както вече знаете, може дори да забогатея. Но понастоящем обстоятелствата се стичат така, че съм принуден да прибегна до вашата щедрост, за да ми изпратите веднага трите четвърти от сумата, предвидена в бюджета за следващата година, т, е, четири хиляди сребърни рубли. Искам дори, ако е възможно, да ми ги изпратите веднага, около 2 септември.“
Без колебание Надежда се съгласява. Какво са четири хиляди рубли за нея? Една сламка в копа сено. Отдалече тя си представя радостта на любимия, когато съгледа подписа є под чека. Това е нейният начин да вкусва пълноценно своето притежание. Никога малката Милочка не ще познае подобна радост в обятията на своя съпруг. Когато Чайковски съобщава на Надежда, че „благодарение на нея“ е добил отново смелост и че се е захванал с поправката на Петата симфония и с Увертюра-фантазия за един „Хамлет“, тя ликува като при обещание за любовна среща. „Умората ми е страхотна – пише той на 14 септември 1888 г. – Работя с голямо усърдие, което се дължи навярно на мисълта, че трябва да бързам, защото времето ми е ограничено.“ Такова усърдие за работа радва Надежда и същевременно я натъжава. Изведнъж є идва наум, че Чайковски, неатакуем като музикант, има много дефекти като човек. Безпокойството около творчеството му го прави прекалено егоист и му пречи да се интересува от тези, които милеят за него от сърце. Ала не е ли точно това страхотно безразличие към заниманията на обикновените смъртни, което му позволява да посвети своите емоционални и творчески способности единствено на музиката? Може ли композитор от такава величина да отделя едновременно внимание на живота, който е преходен, и на изкуството, което е вечно? Не трябва ли да избира между няколкото задължения към себеподобните и първостепенната мисия, с която Бог го е натоварил? Не би ли извършил светотатство, ако се извръща дори за миг от тази основна цел, за да се занимава с настроенията на всеки един? Да, разбира се – решава Надежда. Но истината се крие другаде. Това, което я безпокои, са особените реакции на Чайковски спрямо някои събития от живота му. Така например – мисли тя – геният му би следвало да го прави безчувствен към замайващата слава. Би могъл да подбира по-добре връзките си, да бъде по-сдържан по отношение на мъжките си приятелства. Защо, дявол го взел, се е привързал толкова много към този млад Боб, без когото казва, че вече не може? Какво толкова намира в този юноша със съмнителна нежност и подкупваща усмивка? Раздразнена от ласкавите забележки, с които маестрото изпъстря писмата си, когато говори за моралните качества на своето протеже, баронесата се опитва да го вразуми с лека подигравка, като пише, че тя също е споходена от голяма радост, защото любимата є кучка Блюет е родила напоследък прекрасни кученца. Но Чайковски не долавя горчивата ирония на това съобщение.
Разочарована от заслепението на своя любим, Надежда се опитва да не забелязва своята емоционална нищета, като удвоява вниманието към членовете на семейството си. Но изглежда, че в малкото домочадие никой няма нужда от нейното мнение и нейната всеотдайност. Всички жени от обкръжението є са само „кореми“ – едните бързат да забременеят, другите се занимават щастливо с бебетата си, третите мечтаят да бъдат обичани и оплодени на свой ред. Каква е тази идея фикс, която ги прави толкова нетърпеливи да зачеват и да дават живот на парче врякащо месо, откъснато от самите тях? Надежда ли е единствената в света, която поставя страстта на душата над животинския инстинкт? Може би защото не е имала плътски контакт с Чайковски, затова смята, че е в правото си да ненавижда тези, които се подчиняват единствено на изискванията на секса. Въздържанието, което си е наложила в отношенията с композитора, извисява и двамата и ги затваря един до друг в магията на една музика, която сама по себе си би оправдала присъствието на хората на Земята. Сигурна във висшето щастие, което вкусва в това отшелничество, Надежда обаче не смее да се закълне, че и с него е същото и че не търси другаде, при някоя нахална почитателка или при някой отстъпчив юноша, физическото задоволяване, което тя винаги му е отказвала. И отново слуховете, които се пръкват тук-таме относно отклоненията в поведението на Чайковски, я безпокоят в отдадеността, която би желала да продължава да му засвидетелства. Княз Ширински, който за няколко месеца подчинява наивната Милочка, не се свени в разговорите си да прави алюзии за странните нрави на „големия човек“ и да се учудва на отчаяното боготворене, което му засвидетелства Надежда. Той разказва дори по този повод скандални анекдоти, на които Надежда избягва да дава ухо. А този Ширински не губи времето си в излишни ухажвания. Едва омъжена, Милочка забременява. Уви! Тази така неподходяща двойка като че ли не се харесва на Бога, както и на баронесата. Още на 9 март 1889 г. Надежда признава в писмо до Чайковски, че се измъчва ден и нощ за съдбата на своята нещастна Милочка – робиня на човек без вяра и закон: „Мъжът є има отвратителен характер и се кара с всичките си близки, ревнив е, груб, егоист и освен това разточителен до такава степен, че вече е започнал да разпилява богатството на жена си. Това нещастно дете, моята Милочка, го обича с цялото си сърце и, разбира се, смята, че всички са несправедливи към него. От това я боли и не знае как да си помогне. Но естествено този, който най-много страда, съм аз! Вече не спя нощем!“ На всичкото отгоре, след като Милочка ражда момиченце, в къщата, където живее с мъжа си, избухва пожар, и то без някакви видими причини. Вдигнати на крак, съседите и извиканите на помощ пожарникари успяват да изгасят пожара и да преместят майката и детето в съседно градче. Но макар и двете да са живи и здрави, Милочка е изживяла такъв шок, че лекарите предричат дълго възстановяване далеч от всякакви неприятности. Надежда е нетърпелива да посети спасената, ала се въздържа да го направи. „Сега Милочка е вече на крак – пише тя на 24 юли 1889 г, на Чайковски, – но не искам да я виждам, защото, ако отида там, рискувам да срещна съпруга є…“ В същото писмо иска от Чайковски позволение да му изпрати още сега сумата „от бюджета“, предвидена за периода от 1 октомври 1889 г, до 1 юли 1890 г., т, е, четири хиляди и петстотин рубли. „Ще ми бъде удобно да уредя (което ви се полага) на 1 юли, защото по това време съм обикновено в Русия. Ако ми позволите, скъпи приятелю, да го направя, бихте ли могли, след като сте в Москва, да дойдете у дома, за да получите от Иван Василиев (довереното лице) плик с чека, който ще съм му връчила предварително, за да ви го предаде лично. Ако ви е възможно, съобщете ми го незабавно!“