След като е изпратила писмото, Надежда се бои, че е била твърде смела в засвидетелстването на своята благодарност. Тя обаче няма да чака дълго. Отговорът идва още на другия ден: „Скъпа госпожо Надежда Филаретовна, искрено съм ви признателен за милите и ласкави неща, които сте пожелали да ми напишете. От моя страна ще ви кажа, че е твърде окуражаващо за един музикант да знае, че наред с всичките разочарования и пречки съществува малка група хора, към която принадлежите и вие, която обича нашето изкуство с толкова искреност и жар. Ваш много верен и предан Чайковски.“
Това писмо успокоява Надежда и разпалва желанието є да се посвети на музиката и на предпочитаните си композитори. Борбена натура, тя се втурва в Байройт, където фанатизираните привърженици на Вагнер честват култа на своя идол. Представянето на „Валкюра“, втората част от „Пръстенът на нибелунгите“, предизвиква стичането на огромен брой посетители. Надежда се учудва на пристрастието, с което привържениците на Вагнер тръбят навсякъде, че тази музика, едновременно шумна и тромава, съдържа философско учение за целия свят. Отказвайки да повярва в световната стойност на една според нея прекалено германска изява, тя протестира пламенно в самия театър, както и във всички салони на града, срещу лъжливото революционно изкуство на Вагнер, на което противопоставя искреното, премерено и чувствително изкуство на един Моцарт, на един Шуберт и случайно на един Чайковски.
Докато пребивава в Германия, тя има случай да срещне Николай Рубинщайн, привлекателния Ференц Лист, чиято виртуозност я омайва, както и много немски, английски, френски и руски меломани, които взаимно се атакуват и ругаят, защото едните са вагнерианци заради модата, а другите антивагнерианци по традиция или от патриотизъм. Тъй като никой около нея не произнася името на Чайковски, тя се чувства изведнъж натоварена с важна мисия: да отвори ушите на това стадо от заблудени за музиката хора за този, когото вече счита за свое протеже и учител.
II
След кратко пребиваване в имението си на село, прибрала се в Москва, Надежда фон Мек отново е обхваната от своята идея фикс и разпитва един от музикантите на малкия си двор, цигуларя Йосиф Котек, за необичайната личност на Чайковски. Дочула е, че напоследък той се е сгодил за една френска певица, Дезире Арто. Какво вярно има в това? С обичайната си сдържаност Котек отговаря, че малка идилия е сближила за кратко време известната певица с композитора, но че кариерата на младата жена я принуждавала да обикаля света и че Чайковски, много привързан към Москва, не смеел да напусне дори за момент Русия, където се налагало да се грижи за многочленното си семейство. Така годежът бил прекратен по взаимно съгласие и Дезире Арто по принуда се омъжила за някакъв тенор, свикнал като нея с пътувания и турнета. Тази новина успокоява малко Надежда, но в същото време изостря до болка апетита є. Избегнатата опасност от Дезире Арто кара Надежда да си въобрази провала, който би заплашил Чайковски, ако поради абсурден брак и неминуемо бащинство бъде адски наказан от съпружеско притворство, глупаво лекомислие, детски болести и всекидневни мърморения. За да се опази творчеството му, е много важно да му се спестяват дребните дразнения на обикновения живот с удоволствията и рисковете на плътта, които отклоняват духа от големите артистични реализации. Колко възвишена музика не е могла да бъде сътворена, защото са я задушили купищата неплатени сметки, мръсните пелени, изхвърлените гърнета и незначителните женски неразположения! Всеки композитор, достоен за това име, трябва да се откаже да живее като другите, за да може да твори по-добре от другите. Стигнала до тези категорични мисли, Надежда научава, че на 17 февруари 1877 г, самият Чайковски ще дирижира в Болшой театър своята нова творба „Сръбски марш“, вдъхновена от насилията на Руско-турската война. Отивайки на този концерт, тя има чувството, че публиката ще съди не Чайковски, а самата нея. Първите тактове, заредени с патриотизъм, я разтърсват дълбоко. Железният ритъм на медните инструменти я настройва войнствено. Тя се чувства горда, че е рускиня, и още по-горда, че е съотечественичка на Чайковски. Той обаче съвсем не изглежда да е в празнично настроение. Случаен диригент пред музикантите, палката му е несигурна. Прегърбен е, вратът му е хлътнал в раменете, сякаш е уплашен от музикалния ураган, който самият той е развихрил. Все едно не той е авторът на този триумфален марш, а като че ли маршът величае този, който го дирижира. Накрая съвсем изнемощял се покланя непохватно пред публиката и избягва зад кулисите. Въпреки ръкоплясканията и повикванията не ще се появи вече на сцената. Надежда е объркана. Дали е толкова срамежлив, колкото е и гениален? Това предполага, че може да се привързва двойно по-лесно, защото един свенлив човек има много по-голяма нужда да бъде покровителстван и съветван. Колкото до славянското чувство на грижовност, мисли си Надежда, то си е чисто нейна работа. Тя дори прелива от майчина нежност към този зрял мъж, за когото вече знае, че може да бъде само едно голямо дете.