нася за творчеството или за живота му, той изглежда безразличен към мнението, което тя таи в своята дупка на село. Но пък знае, че баронесата счита операта за несполучлив музикален жанр и че не споделя възхищението му от „Дама пика“ – тази странна повест на Пушкин, по която толкова се е захласнал. Някога е щял да поиска десет пъти нейното мнение, преди да започне работа. Но откакто се е отдалечил от нея, слуша други съветници: брат си Модест, Альоша, Боб, някой високопоставен меломан, някоя интригантка – посетителка на салоните. Всъщност Надежда си налага да не се измъчва от тези предателства. Хроничната є умора, деформиращият я ревматизъм, периодичните мигрени и отслабването на паметта є отнемат всякакво желание да се хване за перото. Надява се обаче, че той ще се откаже от този проект, който тя не одобрява. Но ето че получава писмо от Чайковски, изпратено от Рим на 27 март 1890 г., в което є съобщава, че е започнал композирането на „Дама пика“, че работата напредва бързо и че смята да завърши оркестрацията след три седмици. Поставена изведнъж пред свършен факт, Надежда се обижда от това прибързване като от липса на уважение към собствената є личност. Тя е чела някога Пушкиновата повест, но като не е намерила в нея материал за опера, взема отново книгата, за да провери верността на първото си впечатление. Какво е запленило Чайковски в приключението на Херман, този млад офицер – амбициозен, пресметлив, аморален и циничен? Чул да се говори за една стара графиня, притежаваща приказната тайна на три карти, чиято комбинация би позволила на посветения да спечели в играта значителни суми, героят се промъква посред нощ в дома є, моли я да му открие своя залог в играта, дори я заплашва с пистолета си, за да я принуди да му разбули магическата тайна, но тя умира от страх при вида на насоченото към нея оръжие и той избягва ужас н, без да е узнал нищо. Малко след това му се привижда сянката на старата жена, дошла от небитието, за да му разкрие мистериозната формула. Смятайки, че желанието му се е сбъднало, той тича към игралната маса, за да опита късмета си, като играе с трите карти, които привидението му е посочило. Но когато мисли, че ще заложи печелившото асо, вижда, че държи в ръка една „дама пика“. Мъртвата си е отмъстила, подигравайки се с него в последния момент. Ужас н и разорен, той полудява. Това, което впечатлява Надежда, след като прочита внимателно зловещата приказка, е решителният и хладнокръвно материалистичен характер на Херман, готов на всичко, за да печели пари, и ужасът на старата графиня, чието богатство и опустошено сърце са я превърнали постепенно в отвратителна деспотична старица. Тази старица, седнала върху съкровището си, не е ли в очите на Чайковски самата баронеса Фон Мек, която не знае какво да прави с милионите си, а офицерът авантюрист, който я моли, не е ли самият композитор, винаги готов да иска няколко рубли от своята благодетелка? В един момент тя съзира чудновата съпоставка, еднакво обидна както за нея, така и за него. После, опомняйки се, решава да признае на Чайковски смекчаващите обстоятелства, които заслужава неговият гений. Така, насред едно приятно пътуване из Германия є идва мисълта да изпрати навреме обичайните субсидии на композитора, който е сега в Русия, в имението си във Фроловское. Както в предходната година, тя се измъчва от скрупули и му пише от Емс на 28 май 1890 г., за да му се извини: „Мой много скъпи приятелю, трябва да ви отправя една молба. Срокът на месечната сума, предвидена в моя бюджет, изтича на 1 юни, а аз ще се завърна в Москва чак на 1 юли. Позволявате ли ми да забавя с няколко дена изпращането на чека? Не пропускайте да ми отговорите. Ако това ще ви създаде и най-малкото парично затруднение, моля ви веднага да не се колебаете да ми го съобщите. Ще наредя да ви изпратят директно и веднага сумата от Москва.“ Заслепен от тази точност и грижовност, на Чайковски не му остава друго, освен да я обсипе с благодарности. На 1 юли 1890 г., на предвидената според уговорката дата, той потвърждава, че е получил това, което „му се полага“. „Моя скъпа и неоценима приятелко, Иван Василиев (обичайният пратеник на Надежда) току-що пристигна във Фроловское с писмо от вас и приложени шест хиляди сребърни рубли. Безкрайно съм ви признателен!“ Изглежда, че всичко си е дошло на мястото. Едва подредила обаче мрачните си мисли и приела съдбата си на вечна дарителка, Надежда е обзета от тревожни съмнения. Горчивите забележки на децата є по повод издръжката, която дава на своя идол с риск да накърни бъдещото им наследство, саркастичните намеци на брат є за двойствения живот на някои прочути личности, слуховете, които се ширят в салоните, за подозрителните предпочитания на човек, когото тя упорства да боготвори – всичко това поражда у нея чувството, че се намира на ръба на една очевидна истина. Надежда желае това просветляване и едновременно се бои от него. След мъчителни протакания стига дотам, че се запитва дали през целия си живот не е била глупачката от един недостоен фарс. Омагьосана от едно очарование, дълго време е вярвала, че Чайковски и музиката му са едно и също нещо и че тя може да се довери на него така, както се е доверявала на изкуството му.