Когато си представя публичното падение, което дебне Чайковски, Надежда не знае дали трябва да се радва, или да се тревожи. Тя не го обича вече достатъчно, за да го жали заради тази грешна стъпка, но го обича още твърде много, та да се поздрави. За щастие общественото мнение е променливо. Ето че вниманието на всички тези, които са били готови да натикат музиканта в калта заради педерастията му, сега го отминават, за да следят развитието на едно много важно събитие, което засяга всички – разпространението на случаи на холера в Санкт Петербург. Хората от столицата са свикнали с този вид тревоги. Достатъчно е да се вземат минимум мерки, за да се избегне опасността. Всъщност в Русия разстоянията предпазват по-добре от всякакво лекарство. Приютена в своята дупка на село, Надежда решава, че няма нужда да изпада в паника.
Изведнъж във вестниците, които идват от столицата, тя прочита с ужас, че на 25 октомври 1893 г, известният композитор Пьотър Илич Чайковски е станал жертва на епидемията. Според журналистите, които съобщават факта, той бил прихванал болестта, пиейки непреварена вода на вечеря в някакъв ресторант. В обърканите си мисли Надежда се пита с ужас дали смъртта на Чайковски я задоволява като отплата за делата на един изневеряващ, или я съсипва, сякаш е негова вдовица. Скоро подозрителни слухове от Петербург и Москва замъгляват съзнанието є. „Петербургская газета“ се учудва, че след като Чайковски е станал жертва на холерата, според официалната версия тялото му е било изложено в отворен ковчег в черквата в деня на погребението, за да могат близките му да го целунат за сбогом. Защо не са спазени обичайните изисквания, щом е имало опасност от зараза?
Тук-там добре осведомени бъбривци твърдят, че композиторът не е починал от холера, а се е самоубил, за да избегне ужасен скандал. Обвинен в хомосексуализъм и заплашен с публично разобличаване, което би съсипало кариерата му и опозорило мнозина, които са му скъпи, той е предпочел да изчезне, за да затвори устата на всички хора с чиста съвест и безупречни нрави. Стигнала до тези свои разсъждения, Надежда допуска, че ако Чайковски, вместо да се отрови, да се обеси или да си тегли куршума, е предпочел да пие непреварена вода напук на всички правила на санитарната хигиена, това означава, че не е могъл да вземе окончателно решение и за смъртта си. Така както е поддържал с нея една нечиста игра, в която несъмнено е имало малко чувства и много интерес, малко артистично съучастие и много финансови сметки, и когато е слагал край на живота си, той си e запазил шанса да избегне фаталността. Обратно на Херман, Пушкиновия герой от „Дама пика“, който залага всичко на една карта, Чайковски си играе със случайността, като се надява да се отърве с по-добър край. Привидно извършва трагична и неблагоразумна постъпка, пиейки замърсена вода от чешмата, но всъщност очаква да се случи чудо в последната минута. Подобно на Херман, който съзира как хитростта му се обръща срещу него, той самият се вижда изведнъж жертва на своята нерешителност. Както обикновено, не е могъл да заложи всичко. След като фалшивото му самоубийство се е оказало истинско, той е получил това, което не е желаел. Подобно на музиката, човешкият живот не търпи фалшиви ноти.
Изтощена от тази поредица черни мисли, на Надежда є се струва, че за пръв път в живота си е намерила ключа, който отваря мистерията на сърцето на Чайковски. Опомнила се и успокоена от тази сигурност, тя може вече да се сдобри със своя мъчител. Изведнъж се запитва дали е произнесъл името є, преди да умре. Свидетели я уверяват, че го е сторил. Но ако е възкресил спомена за нея в сетния си миг, дали е направил това, за да я благослови, или да я прокълне? Никой не може да є обясни. Тя никога не ще узнае дали, когато е издъхвал, е имал сили да извика: „Вие нямате работа тук! Вие достатъчно объркахте живота ми! Изчезвайте веднага, ако не искате да ви изхвърля!“ Или е молил с угаснал глас: „Дайте ми ръка за последен път. Имам нужда от тази скъпа ръка и от този мил поглед, за да си отида в мир!“ И двете възможности са допустими. Толкова по-зле! Тя ще се справи някак с тази несигурност. На нейните години се свиква с всичко. Разядена от туберкулоза, с болни стави, с размътено съзнание, намира достатъчно сили, за да предприеме последно пътуване. Но какво ще търси надалече? Не знае и є е все едно! Вече три месеца откакто Чайковски е издъхнал и тя се учудва, че е още жива, а са є изрязали голяма част от тялото. Всъщност плътта или душата є са претърпели това осакатяване? В Ница, където е краят на пътуването є, Надежда се чувства невъзвратимо изтощена и смалена, ала няма никакво желание да се върне в Русия. Дали тук или там – очаква я същата самота. Ако все пак понякога є се приисква да мръдне, то тя не търси място за почивка на земята, а под нея. Там лежи човекът, от когото е бягала и когото е преследвала по целия му път. Изчезвайки по своя воля или случайно, той е осъдил самата нея на изчезване. Щом като е съществувала само чрез него и единствено за него, тя е заставена, вярна на двойната им участ, да престане да диша по друг начин освен чрез творбите му. Изчерпала търпение и спомени, на 14 януари 1894 г. (три месеца след Чайковски) Надежда най-сетне постига идеалното единение със знаменития отсъстващ. Опелото е извършено в православната черква „Свети Николай“ в Ница, а тленните останки са изпратени веднага в Русия. Твърде е възможно в деня на погребението да са свирили нейде в Санкт Петербург, в Москва, в Лондон, в Париж, в Берлин или Рим някое произведение на Чайковски, без ни най-малко да ги е било грижа за кончината, известена много дискретно, на баронеса Надежда Филаретовна фон Мек. Така вероятно тя е пропуснала последния случай да бъде приобщена към славата на един композитор, на когото е желаела да стане голямата любов и на когото е била само банкерка.