Рибаков показва дяволската пресметливост на този човек. Но показва и нещо повече: почвата на верните му предвиждания. Яростта на Баулин и Столпер, двама низови секретари, мигновено вкопчващи се в смъртна хватка (смъртна!, та нали всеки е готов още от първата фраза да отлъчи, да изхвърли от реалността другия!). Да, Дяков, следователят на Саша, е йезуит и ловец на души, но откъде се е взел той? Ами Юра Шарок, кроткият син на бивш щивач-частник, нали идва „отдолу“, и то идва сам, нали търси хора като Дяков! Да, Ягода е използувал Николаев. Но нали самият Николаев, работник, издигнал се до инспектор, а после изпратен от „троцкистите“ обратно в завода, уязвен, отблъснат, — нали все пак Николаев сам е написал и изпратил до органите писмо, в което казва, че е готов на всичко…
„…Марк Александрович ставаше, ръкопляскаше, викаше «ура». С куртка военен образец, само че по-светла от куртките на членовете на президиума, Сталин бе застанал на трибуната, прехвърляше листовете, спокойно изчакваше да свършат овациите. Изглеждаше, сякаш възприема аплодисментите като адресирани не до него, а до онова, което той олицетворява — до великите победи на страната и партията, и самият той ръкопляскаше на този условен Сталин…“
В художествения свят на Рибаков има една точка, в която тайната на този свят е събрана като във фокус, и има дума, обозначаваща тази точка.
Думата е — знак.
„Сталин го погледна право в очите. Будягин знаеше какво означава този поглед: той означаваше недоверие…“ „Ягода… не гледаше Сталин: да гледаш другаря Сталин означаваше да му задаваш неизречен въпрос, да го караш да заговори; Сталин не обичаше това…“ „Тук Сталин направи… особена пауза, която означаваше, че сега ще произнесе фразата-обобщение… Ежов се съсредоточи…“
Тези психологически щрихи означават нещо повече от черти на характера на действуващите лица или стил на поведение във висшия ешелон на властта. Това е стил на битие. Това е битие, което постоянно тълкува само себе си, търси в самото себе си някакъв потаен („истински“) смисъл, неизразен явно в думите и постъпките. Битие, което сякаш само не си вярва, само се крие от себе си, само се поставя под съмнение. „Дяков не зачита прекия смисъл на думите, Дяков ги тълкува…“ Тълкуване — какво е това? То значи не просто да се хващаш за думата на подследствения, то е насилствено вкарване в реалността на смисъла, който тя, реалността, сякаш не знае, че притежава. „Искам да знам за какво съм арестуван. — А ние искаме сам да си го кажете…“ Животът трябва сам да измисли какво „означава“ той.
Понякога ти се струва, че тайната плетеница на отношенията не е химера, че всички тези писмени ангажименти, явки на четири очи, това осведомителство и ровене в чужди сърца, цялата тази свръхяка мрежа, която плетат Дяков и Шарок (и в която естествено и самите те „седят на тръни“), не е нищо друго освен изграждане на изкуствена подпора под живота, който се клатушка от само себе си, руши се и сам себе си смята за реален. На клатушкащата се несигурност е нужна гранитна база, тя я учредява и опипва тайно от самата себе си. Удвоено битие, „двойно счетоводство на господ бог“: фалшиво на повърхността, а „правдиво“ нейде в недрата, които то укрива от самото себе си. Когато след злощастния стенвестник на събранието на актива студентите настояват Саша да се разкае, те изобщо не искат неговото разкаяние, тъй и тъй няма да му повярват — те искат да чуят как ще се разкайва; и този предварително определен ритуал превръща в реалност тайното, за което не се говори… Пък и може ли то да се назове? Саша, този горд човек, ще съумее ли да каже сам на себе си истината защо е нужен този ритуал, за какво говори той? Хората не си казват истината тъкмо защото тя ще разруши всичко, за което си говорят постоянно. Реалността далеч не е онова, за което може да се говори; тя е нещо, което може да се разгадае по знаци Софя Александровна припряно си записва какво й разрешават да предаде на сина си: „Парите и продуктите означават заточение, дебелите дрехи — Севера или Сибир…“ Азбука на намеците, школа на заобикалките. Саша бързо я усвоява: „Имайте предвид, че на заточение нито един човек няма да ви каже истината: който е пратен тук заслужено се прави, че е невинен, невинните пък се правят, че имат някаква вина…“ Размили са се самите категории: истина, вина. Реалността се „преструва“, но истинският й смисъл трябва да се разпознава по „преструвката“.