— Охо! — извика доктор Мортимър. — Какво е това? Пред нас се издигаше стръмно възвишение, обрасло с изтравничета — явен признак на близостта на тресавището. На върха на това възвишение, като статуя на пиедестал, ясно се очертаваше строг и мрачен въоръжен конник, с готова за стрелба карабина. Той наблюдаваше пътя, по който вървяхме.
— Какво значи това, Паркинс? — попита доктор Мортимър.
Нашият колар се полуобърна на капрата.
— Един затворник е избягал от Принстаун, сър. Вече трети ден стражата варди всички пътища и всички гари, но няма и помен от него. На фермерите наоколо не им харесва тази работа, факт.
— Ами аз разбрах, че тези, които дадат някакви сведения за него, ще получат по пет фунта.
— Да, сър, но вероятността да получи човек пет фунта е малка, а вероятността да ти прережат гърлото — голяма. Виждате ли, той не е обикновен затворник. Това е човек, който не би се спрял пред нищо.
— Кой е той?
— Селдън, нотингхилският убиец.
Аз добре помнех делото, защото Холмс бе проявил към него интерес поради необикновената жестокост на престъплението и безпричинното зверство, характерно за всички действия на убиеца. Отменянето на смъртната му присъда се дължеше само на съмненията, които се появиха относно неговата нормалност — толкова свирепи бяха постъпките му.
Кабриолетът изкачи едно възвишение и пред нас изникна огромното просторно тресавище, изпъстрено със стръмни каменни грамади и назъбени скалисти върхове. Студен вятър полъхваше оттам и ни караше да потръпваме. Някъде из това пусто поле се спотайваше този демоничен човек, криейки се в бърлогата си като див звяр, със сърце, изпълнено със злоба към обществото, което го бе отблъснало от себе си. Само това липсваше, за да допълни мрачната картина на тази гола пустош с пронизващ вятър и тъмнеещо небе. Дори Баскервил стана мълчалив и се загърна по-хубаво в палтото си.
Плодородната област остана долу зад нас. Ние се обърнахме. Косите лъчи на залязващото слънце превръщаха потоците в златни ленти и пламтяха по червената, току-що обърната от плуговете земя и по разпръснатите в безпорядък гори. Пътят пред нас, прехвърлящ необятните маслиненокафяви склонове, стана още по-неприветлив и пуст. От време на време минавахме покрай някой ограден с каменни стени котидж без никакви пълзящи растения около него, които да разнообразят грубите му контури. Внезапно пред очите ни се разкри подобна на чаша падина с пръснати из нея недорасли дъбове и ели, превити и изпочупени с течение на годините от свирепите бури. Над дърветата се издигаха две високи тънки кули. Коларят посочи с камшика си.
— Баскервил Хол — каза той.
Собственикът беше станал и гледаше със зачервени страни и искрящи очи. Няколко минути по-късно ние бяхме пред вратата на имението — чудновата плетеница от ковано желязо, с проядени от времето и покрити с лишеи стълбове от двете страни, а на тях глигански глави — гербът на Баскервилите. Къщурката от черен гранит до вратата беше вече развалина с оголени покривни греди, но срещу нея имаше нова недовършена постройка — първият плод от южноафриканското злато на сър Чарлз. През вратата навлязохме в една широка алея и колелата отново заглъхнаха в шумата, а старите дървета, протегнали клони, образуваха мрачен свод над главите ни. Баскервил потрепера, като погледна дългата тъмна алея, на другия край на която се мержелееше като видение къщата.
— Тук ли се случи това?
— Не, не. В алеята с тисовете, която е от другата страна. Младият наследник се огледа наоколо с мрачно лице.
— Не е чудно, че чичо ми е очаквал да го сполети някаква беда, щом е живял в такова място. Тук всеки човек може да се уплаши. След шест месеца тука ще има цял ред електрически лампи, а с хилядосвещните лампиони на Суан21 и Едисон пред входа на къщата вие няма да познаете това място.
Алеята излезе на широко пространство, обрасло с трева, и пред нас се изпречи къщата. При гаснещата светлина на деня аз можах да видя, че централната част на сградата е масивен блок, с издадена напред веранда. Цялата фасада бе обвита с бръшлян, с обрязани тук-таме места, от които иззад тъмното було надничаше по някой прозорец или герб. От тази централна част се издигаха нагоре две еднакви старинни кули, надупчени от множество амбразури. Отляво и отдясно на кулите имаше по едно ново крило от червен гранит. От прозорците с гъсто разположени вътрешни рамки се излъчваше мътна светлина, а един от високите комини, които стърчеха над стръмния висок покрив, изпущаше нагоре черен дим.