— Де да беше само тя! Всички, всички между Хиподрума и Форума, или поне тези, които бяха от метал. Изкатерваха се по тях, връзваха ги с въжета или вериги за шиите и ги издърпваха отдолу с два-три волски впряга. Видях да падат всички до една: статуите на колесничарите, един сфинкс, един речен кон, един крокодил, все от Египет, една голяма вълчица с Ромул и Рем, бозаещи от нея, и една статуя на Херакъл, и тя огромна, палецът й беше колкото гръд на мъж… И после оня бронзов обелиск с барелефите, дето на върха му има една девойка, която се върти…
— Приятелката на вятъра. Какво безчинство! Някои от тях бяха творби на езически ваятели, по-древни и от римляните. Но защо, защо?
— За да ги претопят. Първото, което правят, когато завладяват един град, е да стопят всичко, което не могат да отмъкнат. Топят го в големи казани, а при всички тези подпалени къщи, естествени пещи, какво по-лесно! И после, нали ги видя онези в църквата — как ще тръгнат по улиците да ги гледат хората, помъкнали дарохранителници, кивоти и потири. Трябва да се претопява всичко, на място! Плячкосването е като гроздобера — обясняваше Баудолино с тона на човек, който добре познава занаята, — всеки трябва да си знае работата: едни тъпчат гроздето, други пълнят бъчвите с ширата, трети им готвят храна, четвърти им носят вино от ланшното… Плячкосването е сериозно нещо, ако искаш от града да не остане камък върху камък, както стана по мое време с Медиоланум. Но за тази работа трябват хора като тези от Павия, виж, тях много ги биваше да ти направят цял град да изчезне. Тукашните имат много да се учат — щом катурнеха статуята, сядаха на нея и почваха да пият. През това време довтасва един, повлякъл някакво девойче за косите и вика, че била девствена, и хайде всички да пробват с пръст дали е така и дали си заслужава… При грабежа трябва да се очисти всичко в града, къща по къща, и то бързо, иначе по-хитрите ще те изпреварят. Но всъщност моят проблем беше, че с такива хора нямаше да смогна да им кажа, че и аз като тях съм от Монферато. И можех да направя само едно. Скрих се зад един ъгъл и зачаках. И ей на, по уличката се появява един конник, ама така се беше натряскал, че не знаеше къде отива, и беше възложил тази задача на коня си.
Само го дръпнах за крака и той се изтресе на земята. Свалих му шлема и му пуснах върху главата един камък…
— Убил си го значи.
— Не, ронлив беше, колкото да го зашемети. Макар че ми се гадеше, защото той започна да повръща някакъв морав бълвоч, му смъкнах ризницата и дрехата, взех му оръжията, яхнах коня и препуснах по улиците; така стигнах до портите на „Света София“ и видях, че вкарват мулетата вътре. Край мен минаха войници, мъкнеха сребърни свещници и вериги колкото ръката ми, и крещяха на ломбардски. Като видях тази разруха, това светотатство, това кощунство, главата ми пламна, защото хората, които ги вършеха, все пак ми бяха сънародници, благочестиви чада на римския папа…
И тъй както си приказваха, тъкмо когато факлите им догаряха, двамата изскочиха от подземните цистерни в напредналата вече нощ и по пустите улички стигнаха къщата на генуезците.
Похлопаха на вратата, някой слезе да им отвори и бяха приютени със сурова сърдечност. Баудолино изглеждаше свой сред тези хора и веднага представи Никита. Един от тях каза:
— Лесна работа, оставете я на нас и вървете да спите.
И го каза с такава увереност, че и Баудолино, и самият Никита прекараха нощта в спокоен сън.
3. Баудолино обяснява на Никита какво е писал като малък
На следната сутрин Баудолино повика най-умелите измежду генуезците — Пиперко, Главореза, Щуреца и Присмехулкото. Никита им обясни къде да намерят семейството му и те тръгнаха с уверението, че няма за какво да се тревожи. Тогава Никита поиска вино и наля чаша на Баудолино.
— Опитай тази рацина. Повечето латинци не я харесват. Казват, че им миришела на мухъл.
Баудолино го увери, че този гръцки нектар му е най-любимото питие, и тогава Никита заяви, че е готов да изслуша повестта му.
Баудолино изглеждаше жаден да говори, сякаш искаше да се освободи от неща, които му бяха тежали от дълго време.
— Ето, господин Никита — започна той, като разтвори кожената торбичка, която висеше на врата му, и извади от нея един пергамент. — Това е началото на моята история.
Никита се опита да разчете написаното, но макар да знаеше да чете латински, нищичко не разбра.
— Какво е това? — запита. — Искам да кажа, на какъв език е написано?
— Не знам на какъв, господин Никита. Да тръгнем оттам: ясно ти е къде са Януа или Генуа, Медиолано или Майланд, както казват тевтонците или германите, или, както вие им викате, „алеманите“. Насред път между тези два града текат две реки — Танаро и Бормида, а между тях двете има една равнина, където, ако не е така горещо, че да опечеш яйце върху камък, е мъгливо, а ако не е мъгливо, вали сняг, ако няма сняг, има лед, а ако лед няма, пак пада голямо мръзнене. Ей там съм роден аз, в една местност, която се нарича Фраскета Маринкана, защото между двете реки е заблатено. Е, не е като бреговете на Пропонтида…