Томико почувства хлад от настръхналите си коси — включваше се органът на страха.
— Те — кои са те, Осден?
— Те са… не зная. Страхът.
— Какво приказваш? — възмути се Харфекс, когато Томико му разказа за разговора им. Тя още не му позволяваше да задава въпроси на Осден, чувствайки, че е длъжна да го защити от бесния натиск на мощните, несдържани от нищо емоции на хайнита. За жалост това разпали бавния огън на параноидно безпокойство в нещастния Харфекс — той си помисли, че тя и Осден заедно скриват някакви изключително важни доказателства, които дори могат да доведат целия екипаж до гибел.
— Прилича ми на слепец, който се опитва да нарисува слон. Осден не е видял и не е чул това нещо… с чувство, също както и ние.
— Но той го почувства, скъпа Хаито, нали? — попита Харфекс с едва сдържана ярост. — Не емпатично. На собствения си череп. То дойде, събори го и го удари с тъп предмет. Нима дори с крайчеца на окото си не го е видял?
— Какво трябваше да види, Харфекс?
Но той не усети многозначителността в тона й; дори не искаше да я чуе.
— Човекът се страхува от чужденеца. Убиецът е отвън, чужденец, а не е един от нас. Дяволът не е в мен!
— Още от първият удар е изпаднал в безсъзнание. — Томико започваше да губи търпение. — Нищо не е видял. А когато е дошъл на себе си, сам в гората, почувствал вледеняващ страх. Не своя собствен. Емпатичен ефект. Той е сигурен. И е сигурен, че страхът не е идвал от нас. Следователно очевидно е, че не всички местни форми на живот са лишени от способността да чувстват.
Харфекс я гледаше мрачно.
— Опитваш се да ме наплашиш, Хаито. Не разбирам защо искаш да го направиш.
Той стана и отиде в лабораторията си, четиридесетгодишен мъж, задъхвайки се и тътрейки крака като осемдесетгодишен старец.
Томико огледа останалите. До известна степен беше отчаяна. Ясно съзнаваше, че новият крехък вътрешен контакт с Осден й придава някаква допълнителна сила. Но щом Харфекс не успя да запази благоразумие, какво да чака от другите? Порлок и Ескуана се бяха заключили в каютите си, останалите или работеха, или бяха заети с нещо друго. Отначало координаторът не разбираше какво има, но после видя, че всички седяха с лице към близката гора. Олеро играеше шахмат с Аснанифойл и непрекъснато местеше стола си, така че накрая се оказа редом с него.
Томико отиде при Манон, който изследваше кълбо паякообразни кафяви корени, и го помоли да отгатне главоблъсканицата. Той веднага откликна с несвойствен лаконизъм:
— Погледни врага.
— Кой е врагът? Какво чувстваш ти, Манон?
В сърцето й се пробуди внезапна надежда, че той като психолог и този непонятен свят на намеци и емпатия, където биолозите се объркваха, могат да помогнат.
— Чувствам силно безпокойство със специфична пространствена ориентация. Но аз не съм емпат. Ето защо обяснявам тази тревога с особената стресова ситуация, т.е. нападението над член на екипажа в гората, както и с абсолютната стресова ситуация, т.е. моето присъствие в съвършено чуждо обкръжение, за което свръхтипичните конотации на думата „гора“ предоставят неизбежна метафора.
През нощта Осден събуди Томико — крещеше насън. Манон вече го успокояваше и тя пак потъна в собствените си разпръсващи се в мрака, непроходими сънища. На сутринта Ескуана не се събуди. Не помогнаха и стимулаторите. Той все повече се вкопчваше в съня, докато не легна, сви се на кълбо и притисна палец до устните си. Безполезно беше.
— Двамина за два дни. Десет негърчета, девет негърчета… — Говореше Порлок.
— А ти си следващото негърче — озъби му се Джени Чонг. — Върви си изследвай урината.
— Той ще побърка всички ни — Порлок стана и размаха лявата си ръка. — Нима не разбирате? Боже милостиви, всички ли сте глухи и слепи? Нима не чувствате какво прави, неговите еманации? Всичко това излиза от него — оттам, от стаята му, от мозъка му. Всички ни ще побърка със страха си!
— Кой? — произнесе със заплашителен израз огромният Аснанифойл, надвиснал над дребничкия земянин.
— Трябва ли да го назова? Моля — Осден! Осден! Осден! Чудите се защо се опитах да го убия ли? Заради самоотбрана. Да спася всички ви. Защото не искате да видите какво се кани да направи с вас. Той саботираше експедицията, като ни скарваше, а сега има намерение да ни побърка, като излъчва страх върху нас така, че не можем да спим или да мислим, подобно на огромно радио, което не издава нито звук, но работи през цялото време и вие не можете да спите, не можете да мислите. Хаито и Харфекс вече са под негов контрол, но останалите биха могли да бъдат спасени. И аз бях длъжен да го направя!