— Ти не го направи съвсем сполучливо — Осден стоеше полугол на вратата на каютата си. — Бих могъл да те ударя по-силно. Дявол да го вземе, това не бях аз, аз не съм те наплашил до смърт, Порлок, това е оттам — от гората!
Порлок направи отчаян опит да се нахвърли върху Осден, но Аснанифойл го сграбчи и го задържаше с лекота, докато Манон му направи успокояваща инжекция. Отведоха го, още цяла минута се чуваха крясъците му за гигантския предавател. После успокоителното започна да действа и той се присъедини към мирната тишина на Ескуана.
— Прекрасно — отбеляза Харфекс. — Сега, Осден, вие ще ни разкажете какво знаете.
— Аз нищо не знам.
Осден изглеждаше съсипан и слаб. Томико го принуди да седне, преди да заговори.
— След като прекарах в гората три дни, аз си помислих, че от време на време приемам нещо като афект.
— Защо не докладвахте за това?
— Смятах, че полудявам като всички.
— Въпреки всичко трябваше да ни съобщите.
— Вие щяхте да ме върнете в базата. Не можех да го понеса. Разбирате, че включването ми в експедицията беше огромна грешка. Не съм способен да живея съвместно с девет неврастенични личности в тясно затворено пространство. Не съм бил прав, като се писах доброволец за Свръхдалечното търсене, и Съветът не беше прав, като ме одобри.
Никой не възрази, но Томико видя — този път съвсем ясно, че раменете на Осден се тресат, че лицевите му мускули са напрегнати, защото прие горчивото им съгласие.
— Както и да е, не исках да се връщам в базата, понеже съм любопитен. Дори да съм се побъркал, как бих могъл да приема емпатични афекти, щом няма същество, което да ги генерира? Освен това те не бяха толкова лоши. Твърде смътни. Странни. Като полъх в затворена стая, кратко припламване в периферното зрение. Нищо съществено. Наистина нищо. — За известно време млъкна, ободрен от вниманието им; те слушаха, значи той разказваше. Изцяло беше в тяхна власт. Ако не го обичаха, той трябваше да ги мрази, ако те му се присмиваха, налагаше му се да им се подиграва, ако го слушаха, той се превръщаше в разказвач. Осден беше безпомощен пленник на техните емоции, реакции, настроения. Сега те бяха седем; твърде много, за да угоди на всички, ето защо постоянно се натъкваше ту на нечий каприз, ту на нечия прищявка. Не можеше да намери хармония. Дори когато говореше, нечие внимание непременно блуждаеше: вероятно Олеро мислеше, че той не е толкова непривлекателен; Харфекс търсеше скрит смисъл в думите му; мозъкът на Аснанифойл, който не се задържаше задълго на нещо конкретно, се отнасяше в безкрайния свят на числата; а Томико се отклоняваше към съжаление и страх. Осден се запъна, изпусна нишката. — Аз… аз си помислих, че сигурно са дърветата — и млъкна.
— Не са дърветата — отрече Харфекс. — Те нямат нервна система, както и растенията от хайнски произход на Земята. Не.
— Заради дърветата не забелязвате гората, както казват на Земята — вметна Манон, усмихвайки се палаво. Харфекс се втренчи в него.
— Какво ще кажете за корените, които ни затрудняват вече двадесет дни, а?
— Е, и какво за тях?
— Безспорно имат родствена връзка. Дърветата са роднини. Вярно ли е? Сега нека предположим най-невероятното — че вие нищо не знаете за строежа на мозъка на животните. И ви е дадена само една отделна клетка. Бъдете така добър да определите какво е това? Нима сте видели, че тя е способна да чувства?
— Не, защото тя не е способна. Отделната клетка е способна само да реагира механично на дразнението. Нищо повече. Предполагате, че индивидуалните дървоформи са „клетки“, нещо като мозъка ли, Манон?
— Не точно. Аз само забелязах, че всички са взаимно свързани както на ниво кореново сцепление, така и чрез зелените епифити в клоните. Съединение с невероятна сложност и физически размери. Вижте, дори степните тревоформи имат коренови връзки, нали? Знам, че чувствителността и разумът не са нещо материално, не можете да ги намерите в клетките на главния мозък или да ги анализирате откъснато от тях. Това е функция на взаимно свързани клетки. В известен смисъл тази връзка е родственост. Тя не съществува. Не се опитвам да докажа, че съществува. Само предполагам, че Осден би трябвало да може да я опише.
Осден го прекъсна, говорейки сякаш в транс:
— Чувстваща материя без органи на чувствата. Сляпа, глуха, лишена от нервна система, неподвижна. Известна дразнимост — реакция на допир. Реакция на слънцето, на светлината, на водата, на химическите съединения в земята около корените. Всичко непостижимо за животинския разум. Присъствие без мозък. Осъзнаване на съществуването без обект или субект. Нирвана.