— У теб ли са парите? — попита той.
Андрюс кимна. Разкопча едно от долните копчета на ризата си и извади от портфейла върху колана пачка банкноти. Отброи шестстотин долара, които сложи върху издраната маса, а другите върна в портфейла.
— Готово — рече Милър. — Утре отивам да взема в Елсуърт каквото ни трябва, след по-малко от седмица съм тук. — Той порови из банкнотите, избра една и я подаде на Чарли Хоуг. — Вземи. Ще ти стигнат, докато се прибера.
— А? — попита сънено Чарли Хоуг. — Няма ли да дойда с теб?
— Ще бъда зает — обясни Милър. За една седмица ще ти стигнат.
Чарли Хоуг кимна бавно, после дръпна рязко банкнотата в ръката на Милър, намачка я и я напъха в джоба на ризата си.
Андрюс избута стола назад и се изправи, крайниците му бяха сковани и отказваха да се движат.
— Ако няма какво друго да обсъждаме, мисля да се прибирам.
Милър поклати глава.
— Нищо, което да не търпи отлагане. Ще тръгна утре рано сутринта, ще се видим чак след като се прибера. Но Чарли ще бъде тук.
— Лека нощ — пожела Андрюс.
Чарли Хоуг изсумтя и го погледна мрачно.
— Лека нощ, уважаема госпожо — рече младежът и на Франсин, после се поклони леко и непохватно само с рамене.
— Лека нощ, господин Андрюс — отвърна тя. — И успех.
Андрюс се обърна с гръб към тях и прекоси дългото помещение. В него нямаше почти никого и езерцата светлина по грубото дюшеме и скованите набързо маси изглеждаха по-наситени, а здрачът около тях — по-плътен от преди. Младежът излезе на улицата.
В ковачницата вече не светеше, фенерите по прътите пред конюшнята бяха угаснали и по стъклата им проблясваха само ивиците светлина на дъното, няколкото коне, вързани пред пивницата, бяха застинали и бяха пъхнали глави между краката си. Ботушите на Андрюс кънтяха по дъсчения тротоар, той слезе на улицата и се прибра в странноприемницата.
4
Първите няколко дни, след като Милър се отправи от Бъчърс Кросинг към Елсуърт, Андрюс почти не излизаше от стаята в странноприемницата: лежеше на тънкия дюшек върху тясното легло и гледаше вторачено голите стени, грубото дюшеме, гладкия нисък таван. Мислеше за къщата на баща си на „Кларъндън Стрийт“ недалеч от „Бийкън4“ и река Чарлс. Уж бе тръгнал оттам преди, има-няма и месец с част от парите, които бе наследил от чичо си, а му се струваше, че домът, където се е родил и където е прекарал младостта си, е много отдалечен във времето — представяше си съвсем смътно единствено брястовете около къщата и самата къща. Помнеше по-ясно голямата сумрачна всекидневна и тапицираното с тъмночервен плюш канапе, където лежеше следобед през лятото и притиснал буза о тежката възглавница, плъзгаше очи по дърворезбата отстрани на дивана със сложна плетеница от цветя, докато погледът му не се замъглеше. Напрегна се да си спомни, сякаш беше важно: до дивана имаше голям лампион с млечнобяла кръгла основа, обрамчена с венец нарисувани рози, и зад него на стената старателно бяха закачени няколко акварела в рамка, рисувани от отдавна забравена леля по време на Голямата й обиколка5. Но образът все му убягваше. Беше нереален, разсейваше се като кафява мъгла и Андрюс се връщаше в неуютната гола стая в обкованата с дъски допотопна странноприемница в Бъчърс Кросинг.
От тази стая той виждаше като на длан почти целия град — след като откри, че може да маха от прозореца рамката с тензуха отгоре, започна да прекарва часове наред в това да седи там, подпрян с кръстосани ръце върху перваза, да държи с длан брадичката си и да се взира в града. Местеше очи ту към самия град, който сякаш се движеше мудно и произволно като пулса на груба твар, ту към околността му. Вдигнеше ли поглед от града, го насочваше на запад, към реката и отвъд нея. В ясната ранна утрин хоризонтът наподобяваше рязко прокарана черта, над която се простираше синьото небе без нито едно облаче по него, и докато се взираше в хоризонта, който се открояваше и в който имаше нещо безусловно, Андрюс си мислеше за времето, когато като малък е стоял на скалистия бряг в Масачузетския залив и е гледал на изток, към сивия Атлантически океан, докато не му е притъмнявало пред очите от необхватността на гледката. Сега вече бе възмъжал и гледаше необхватността на друг хоризонт, ала съзнанието му бе донякъде изпълнено с изумлението, което бе познал като дете. Сякаш тласкан от познание, което отдавна е изгубил, си мислеше за първопроходците, поели по друга пустош, солена и необходна. Помнеше как е чувал за суеверието, че ще стигнат при бездна, в която ще хлътнат с корабите, ще паднат от този свят, за да бъдат погълнати от пространството и мрака. Знаеше, че легендите не са ги спрели, но се питаше колко ли често в самотното им плаване им се е струвало, че след миг ще потънат в бездънните дълбини, колко често са го сънували. Докато се взираше в хоризонта, виждаше как линията трепти от горещината през деня, а надвечер, когато излизаше вятър, се размива, слива се с небето, на запад пък се простираха смътни земи без ясни очертания и предели. Щом се спуснеше нощта, припълзяла откъм яркия небосвод, гмурнал се като въглен в маранята на запад, градчето, където сега се намираше Андрюс, сякаш се свиваше заедно с мрака, и в миговете, когато погледът му губеше отправната си точка, младежът изпитваше чувството, че пада, точно както вероятно им се е струвало и на моряците в техните сънища и най-големи страхове. Ала някъде на улицата долу примигваше светлинка, лумваше клечка кибрит, отваряше се врата, през която светлината на лампата проблясваше по ботуша на някой минувач, и Андрюс отново установяваше, че седи на отворения прозорец в стаята в странноприемницата и мускулите го наболяват от бездействие и напрежение. Тогава се свличаше на кревата и заспиваше в друг мрак, по-познат и по-безопасен.
4
Квартал в Бостън с красива архитектура, където по онова време са живели главно заможни хора. — Б.пр.
5
Пътешествие из Европа, на което децата на богатите са тръгвали, след като са завършели образованието си. — Б.пр.