— Да — потвърди жената.
— Ach9 — допълни той. — Ich so glaube. Du arbeitest jetzt, nicht wahr10.
— Nein11 — отвърна Франсин.
— Ja12 — рече все така ухилен Шнайдър. — Du arbeitest mit mir, nicht wahr13?
— Хайде, стига — спря го Милър. — Имаме да обсъждаме някои неща. Върви, Франсин.
Тя се дръпна от ръката на Шнайдър и закрачи бързо през помещението.
— Какво беше това? — попита Андрюс.
Гласът му беше напрегнат.
— Какво толкова, попитах я само дали иска малко работа — отвърна Шнайдър. — От Сейнт Луис не съм виждал по-хубава проститутка.
Стиснал гневно устни, Андрюс се взря за миг в него, ръцете му под масата се бяха свили в юмруци. Той се обърна към Милър.
— Кога смяташ да тръгваме?
— До три-четири дни — отговори той. Леко развеселен, погледна от него към Шнайдър. — Има малко работа по каруцата и както казах, два от воловете трябва да се подковат. Нищо не ни задържа.
Шнайдър си наля чаша бира.
— Спомена, че по целия път има вода. Откъде ще минем?
Милър се усмихна.
— Ти не бери грижа за това. Всичко съм обмислил. Отдавна.
— Добре тогава — рече Шнайдър. — Сам ли ще дера кожите?
— Господин Андрюс ще ти помага.
— Правил ли го е някога? — погледна той отново ухилен младежа.
— Не — отсече Андрюс.
Лицето му пламна.
— Ще се чувствам по-спокоен, ако работя с човек, когото познавам по-добре — рече Шнайдър. — Нищо лично.
— Според мен ще установиш, Фред, че господин Андрюс ще ти бъде от голяма помощ.
Милър го изрече тихо, без да го поглежда.
— Добре тогава — каза Шнайдър. — Ти тук си шефът. Но нямам излишни ножове.
— Погрижили сме се — увери го Милър. — Трябва само да вземем на Уил работни дрехи, ще го направим утре.
— Наистина си помислил за всичко, а? — подметна безразлично Шнайдър и светлите му очи отново станаха сънени.
Милър кимна. Андрюс допи каквото бе останало от топлата бира.
— Доколкото разбирам, днес вечерта нямаме какво друго да обсъждаме.
— Нищо, което да не търпи отлагане — отвърна Милър.
— В такъв случай мисля да се прибирам в странноприемницата. Имам да пиша няколко писма.
— Добре, Уил — отговори Милър. — Но утре трябва да вземем дрехи. Точно по пладне ме чакай при манифактурата.
Младежът кимна. Пожела на Чарли Хоуг лека нощ и сложи на масата една банкнота.
— Ще ви бъда признателен, ако пийнете още по едно за мое здраве.
Прекоси помещението, отиде в задимената предна част на пивницата и оттам излезе бързо на улицата.
Гневът, обзел го в кръчмата, докато той бе слушал как Шнайдър говори на Франсин, започна да се попритъпява. Откъм реката духаше лек ветрец, донесъл мириса на оборски тор и на нагорещен нечист метал от ковачницата отсреща, който сякаш го парна. През жълтата светлина на лампата при входа се процеди червеното сияние вътре в ковачницата, сред тракането по нажежения метал се чу и тихата въздишка на меховете. Андрюс си пое дълбоко от прохладния вечерен въздух и понечи да слезе от дъсчения тротоар, за да прекоси улицата и да се прибере в странноприемницата.
Но спря с единия крак долу в уличната прах, а с другия още в края на дебелата дъска. Чу — или може би само му се беше сторило — как някой прошепва името му отзад, някъде в мрака. Обърна се несигурно и чу вече по-ясно гласа, който го викаше:
— Господин Андрюс! Насам.
Шепотът май идваше откъм ъгъла на дългата пивница. Запъти се натам, пътят му бе осветен от трепкащото сияние, което идваше от открехнатата врата и високите прозорчета.
Беше Франсин. Макар и да не беше очаквал да я види, Андрюс я погледна без изненада, тя стоеше на първото стъпало на дългото стръмно стълбище отстрани на сградата. В мрака лицето й изглеждаше бледо и размазано, а тялото й наподобяваше тъмна сянка. Тя се пресегна и го хвана за рамото — стоеше по-високо от него и го погледна отгоре, когато каза:
— Помислих си, че сте вие. Чаках да излезете.
Андрюс едвам успя да отвърне:
— Аз такова… уморих се от разговора с тях. Имам нужда от чист въздух.
Франсин се усмихна и се поотдръпна, без да сваля ръка от рамото му, лицето й остана в здрача и Андрюс не виждаше друго освен очите и зъбите й, показали се при усмивката в отражението на мъждивата светлина.
— Качете се с мен горе — подкани тя едва чуто. — Качете се за малко.
Той преглътна и се опита да отговори:
— Аз…
— Елате де — подкани пак жената. — Всичко ще бъде наред.
Натисна го леко по рамото, обърна се и тръгна да се качва по стълбището, при което той чу шумоленето на дрехите й. Последва я, като затърси опипом грубите перила вляво и се замъчи отчаяно да различи жената, която вървеше тихо и бавно пред него и го притегляше с невидимостта си.