— Благодаря, господине — отвърна Андрюс. — Ще си помисля.
— Щял да си помисли! — Макдоналд го пусна и отново се отдръпна изумен. Вдигна рязко ръце и ги размаха, като описа тесен гневен кръг. — Щял да помисли! И таз добра, момче, отваря ти се такава възможност. Я слушай. Какво правеше в Бостън, преди да дойдеш тук?
— Бях трета година студент в Харвардския колеж3.
— Ето на! — възкликна тържествуващо Макдоналд. — И какво щеше да правиш след четвърти курс? Щеше да се хванеш да работиш за някого или да станеш като стария господин Андрюс учител, или пък… Виж какво. Тук тези като нас не са много. Хора с поглед в бъдещето. Хора, които мислят за утрешния ден. — Той посочи с разтреперана ръка града. — Видя ли ги онези хора там? Поговори ли с някого от тях?
— Не, господине — отвърна Андрюс. — Едва вчера следобед пристигнах от Елсуърт.
— Ловци — каза Макдоналд. Сухите му тънки устни се отпуснаха и се разтвориха, сякаш той бе опитал нещо развалено. — Само ловци и чешити. Ето какво щеше да бъде тук, ако не бяха хора като нас. Онези само живеят ден за ден и не знаят какво да правят със земята.
— Повечето мъже в града ловци ли са?
— Ловци, чешити и някой и друг безделник от източната част на страната. Сега това е град на кожите, момче. Той ще се промени. Чакай само дотук да стигне железницата.
— Иска ми се да поговоря с някои от тях — заяви Андрюс.
— С кого? — извика Макдоналд. — С ловците ли? О, мили Боже! Само не ми казвай, че си като другите младоци, които идват тук. Три години в Харвард и искаш да ги използваш по този начин. Трябваше да се досетя. Трябваше да се досетя още щом дойде.
— Просто искам да поговоря с някои от тях — повтори Андрюс.
— Ама разбира се — подметна горчиво Макдоналд. — И първото, което ще поискаш след това, е да тръгнеш заедно с тях по чукарите. — Гласът му стана угрижен. — Слушай, момче. Слушай какво ще ти кажа. Хванеш ли се с тези мъже, с теб е свършено. О, колко пъти съм го виждал. Като въшките по бизоните е, влиза ти под кожата. После вече ще ти е все тая. Тези мъже…
Андрюс замахна във въздуха, сякаш за да покаже, че иска думата.
— Господин Макдоналд — каза тихо, — признателен съм за онова, което се опитвате да направите за мен. Но нека и аз се опитам да ви обясня нещо. Дошъл съм тук…
Той замълча и плъзна поглед зад Макдоналд, оттатък града, оттатък насипа, който вероятно беше брегът на реката, към равната жълтеникавозелена земя, която се сливаше с хоризонта на запад. Помъчи се да си изясни какво точно трябва да каже на Макдоналд. Това беше чувство, подтик, който младежът искаше да изрази. Ала знаеше, че каквото и да изрече, то ще бъде поредното име за разпрострялата се пустош, към която го влечеше. Там имаше свобода и мощ, упование и сила — струваше му се, че именно те са в основата на всичко познато в живота му, в което нямаше свобода, нито мощ, упование и сила. Теглеше го да намери извора на света, онова, на което се крепи този свят, който сякаш от страх обръщаше гръб на своя извор, вместо да се стреми към него, точно както тревата в прерията наоколо се бе вкопчила с разклонени корени в тъмния влажен чернозем, в Пустошта, и така се обновяваше — година след година. Най-неочаквано насред тази огромна равна прерия, безлюдна и тайнствена, в съзнанието на Андрюс изникна образът на една улица в Бостън с множество каляски и пешеходци, които вървяха мудно и бавно под свода на брястовете, насадени на еднакво разстояние един от друг и сякаш поникнали направо от плоския камък на тротоарите и пътищата, в съзнанието му изникна образът на разположените близо една до друга високи сгради с пищна украса по каменните фасади, които бяха потъмнели от пушека и мръсотията в града, в съзнанието му изникна образът на река Чарлс, която лъкатушеше между нивите, селата и градчетата и носеше към големия залив отпадъците от хора и градове.
Андрюс усети, че е стиснал юмруци, върховете на пръстите му се плъзнаха по влажната длан. Той разхлаби ръце и ги избърса в панталона си.
— Дойдох тук, за да видя възможно най-много от страната — обясни едва чуто. — Искам да я опозная. Трябва да го направя.
— Младоци — отвърна Макдоналд. И той говореше тихо. Между капчиците, проблеснали по челото му, на вадички се стичаше пот и тя капеше по гъстите вежди, надвиснали над очите, които гледаха втренчено Андрюс. — Не знаят какво да правят със себе си. Боже мой, ако започнеш сега, ако проявиш благоразумието да започнеш сега, когато станеш на четиресет, ще бъдеш… — Той сви рамене. — Ох. Я да се махаме от слънцето.
Влязоха отново в мрачната тясна барака. Андрюс установи, че се е запъхтял, ризата му бе наквасена с пот, беше залепнала за кожата и се плъзгаше неприятно, докато младежът се движеше. Той смъкна сакото и седна тежко на стола пред писалището на Макдоналд, после усети как странната умора и вялост се оттичат от плещите и гърдите му във върховете на пръстите. В стаята задълго се възцари мълчание. Ръката на Макдоналд бе отпусната върху тефтера, един от пръстите се плъзна безцелно над страницата, но не я докосна. Накрая Макдоналд въздъхна тежко и каза:
3
Колеж към Харвардския университет, основан през 1636 г. в американския град Кеймбридж, щата Масачузетс. Най-старото висше учебно заведение в САЩ и едно от най-престижните в света. — Б.пр.