Болката от опитите й да се концентрира, е непоносима. Тя се свива, главата й ще се пръсне.
— Ох, мамка му! — изплаква шепнешком. — Толкова глупаво, толкова глупаво беше да идвам на това пътуване. Моля те, Кабъл. Помогни ми. Не позволявай… някой… ох… да ме… види.
Кабъл я гледа в изумление.
— Добре — казва. — Добре. Господи.
Но с Джейни вече няма връзка.
Сънищата се нахвърлят върху нея от всички страни без почивка. Сетивата й са претоварени. Това е нейният физически, умствен и емоционален тричасов кошмар.
07:48
Джейни отваря очи. Някой говори по микрофон.
Когато мъглата се разсейва и може да вижда отново, забелязва, че Кабъл е вперил поглед в нея, вцепенен. Очите му са безумни, косата му е разрошена. Лицето му е бяло. Обгърнал е раменете й.
По-скоро ги е сграбчил.
Плаче й се. Затваря очи и не мърда. Не може да мърда. Сълзите потичат. Кабъл нежно бърше бузите й с пръсти.
От това й се доплаква още повече.
08:15
Автобусът спира на паркинг на „Макдоналдс“. Всички слизат един по един. Всички, освен Джейни и Кабъл.
— Иди да хапнеш нещо — прошепва тя уморено. Гласът й още не се е възвърнал.
— Не.
— Сериозно. Аз ще се оправя сега, след като всички… си тръгнаха.
— Джейни.
— Тогава ще идеш ли да ми вземеш на мен един сандвич? — Още диша тежко. — Трябва да ям. Нещо. Каквото и да е. Има пари в десния джоб на якето ми. — Усилието да вдигне ръка е твърде голямо.
Кабъл я гледа. Погледът му е изтощен. Замъглен. Сваля очилата си и се почесва по носа, после разтърква очи. Въздъхва дълбоко.
— Сигурна ли си, че си добре? Ще се върна след пет минути, даже по-малко. — Страхува се да я остави.
Тя се усмихва уморено.
— Ще се оправя. Моля те. Но не мисля, че ще мога да се изправя на крака, ако не хапна нещо. Това беше много по-зле, отколкото очаквах.
Той се колебае и накрая издърпва ръката си иззад раменете й.
— Веднага се връщам.
Изхвърча навън. Тя го гледа през прозореца. Той тича през празната алея на Макдрайв, застава на гишето и почуква по микрофона. Джейни се усмихва. Ама че е нахален.
Връща се с торба, пълна със сандвичи, няколко кексчета, кафе, портокалов сок, мляко и шоколадов шейк.
— Не бях сигурен какво искаш — казва той.
Джейни прави усилие и се изправя. Надига сока и гълта жадно, докато свърши. Прави същото и с млякото.
— А бира можеш ли да пиеш така?
Тя се усмихва, благодарна, че не я разпитва за странното й поведение.
— Не съм пробвала.
— Мъдро.
— А ти? — Тя отхапва от сандвича.
— Аз не пия всъщност.
— Нито дори малко понякога?
— Ами, не.
Поглежда го.
— Мислех, че си купонджия. Наркотици?
Кабъл забавя отговора си за част от секундата.
— Nada3.
— Брей! Но по едно време изглеждаше много пропаднал.
Той мълчи. Усмихва се любезно.
— Благодаря. — После кимва към сандвича й.
— Извинявай — казва Джейни.
Той зяпа предната седалка, тя дъвче. Подава му сандвич, той го разопакова и бавно започва да се храни. Седят в мълчание.
Джейни се оригва шумно.
Кабъл я поглежда. Смее се.
— Боже, Ханаган, трябва да участваш в състезания.
Пият от шейка и двамата.
08:35
Останалите ученици се качват на автобуса по двойки и тройки. Някои остават отвън за по цигара.
08:41
Автобусът потегля отново.
— И сега какво? — пита Кабъл. В очите му се чете загриженост. Разресва косата си с пръсти, тя бухва и пада обратно.
— Ако пак се случи, просто не се паникьосвай — Джейни свива безпомощно рамене. — Не знам какво да ти кажа. Обещавам да ти обясня, когато мога. Къде сме, между другото?
— Наближаваме.
Тя претърсва джоба си и открива десетдоларова банкнота и му я подава.
— За закуската.
Той клати глава и отблъсва ръката й.
— Считай го за първа среща, става ли?
Тя дълго го гледа. Стомахът й се свива.
— Става — прошепва накрая.