По такъв начин човешкото същество започна да се съмнява във всичко… дори и в себе си. Напълно объркан, човекът се луташе без определена посока между чувствения, раздут до крайност материализъм и прославения до нелепост мистицизъм. Старите убеждения се рушаха, създаваха се нови, които също не служеха за нищо. И човекът подскачаше като топка от вяра на вяра, без да намери покой.
Пукнатините на нестабилността се разширяваха все повече. Светът беше огромен хаос… И никой не знаеше как да спре надпреварата.
— Много добре си спомням тези дни — каза старецът. — Великите сили се задушаваха от инфлацията, докато слаборазвитите страни, експлоатирани и заробени от съседите си, затъваха в мизерията. Вътрешните конфликти не утихваха. Светът рухваше и, изглежда, нищо не можеше да го спаси. Нищо… освен ако не опитахме да го изградим отново от пепелищата, от самото начало. Точно това направи Голямата промяна. Нужни бяха години за осъществяването й. От дълго време група хора от всички краища на земното кълбо се бяха събрали да проучат начините за спасяване на света от жертвената клада, на която бе принесен. Трябваше да го върнат към живота, да го възкресят. Бяха хора с широки възгледи, умни и загрижени за бъдещето на човечеството. Новата организация беше тяхно дело.
— Най-парливият въпрос беше неравенството между различните представители на човешкия род. Винаги, още от началото на летоброенето, хората са били разделени на три класи: господари, работници и парии. В историята те са получавали хиляди наименования, всяка епоха им е давала различни определения, но в основата са си останали едни и същи. Те са определяли облика на света преди Голямата промяна. Ако искахме да избегнем несъвършенствата, породени от тяхното съществуване, трябваше да ги премахнем. Съвършеният строй не може да прави разлика между индивидите.
— Но обществените класи още съществуват.
— Не. Има само една класа — работническата. Вътре в нея има различни прослойки, толкова, колкото са нужни за отделните специфични задачи или за задачите, които предлага една и съща дейност в многобройните си разновидности. Но извън работните центрове всички сме напълно еднакви. Няма различие между квалифицираните и неквалифицирани работници, между архитекти и майстори. Съществуваше и големият проблем с безработицата, който обезкръвяваше националната икономика и пораждаше безсилие у хората. Машините са полезни само ако не заместват изцяло човека. Беше необходимо да се открие някаква формула, която би позволила да се използуват предимствата на машините, без да възникват странични проблеми. Формула за единодействие, която да даде възможност на машините да работят, без да изместват човека. Решението беше лесно, налагаше се само леко изменение в структурата им.
— Това беше една от големите ни победи. Сега не съществува дори теоретично граница за възможните работни места. Старият закон за търсенето и предлагането изчезна, има постоянно общо равенство. Когато в една от двете части се извърши промяна, достатъчно е тя да се отрази и в другата част, за да се поддържа равновесието. Самите машини могат да изменят или да приспособяват за човешка дейност един или няколко от процесите си. Така всеки човек разполага със запазено място в производителното общество.
— Въпреки че през целия си живот той ще върши съвсем ненужни неща?
— Ех, вие не разбирате. Нищо не е безполезно в живота. Единствената цел на човешкия труд е била припечелването на средства за прехрана. Каква е била целта на работата на работника, служителя, чиновника преди Голямата промяна? Какво удовлетворение му е доставяла? Няма ненужна работа, ако тя дава възможност на работника да се изхранва.
— Но ако следваме тази максима, по-лесно ще е да оставим човека да се наслаждава изцяло на свободата си, облекчавайки го от труда, който винаги се е смятал за товар.
Старецът бавно поклати глава.
— Проблемът е много по-сложен, не се съмнявайте. На човека му е нужно да работи. Не за да се осъществи, а просто за да бъде зает с нещо. Старият мит за идилично щастие „Dolce far niente“1 си остава само мит. Безделникът има време да размишлява за себе си и за безполезността си в обществото, а това не го удовлетворява. Мозъкът на работещия човек е зает с друго и той се смята необходим за обществото, въпреки че в действителност не е. В някои страни от епохата преди Голямата промяна се изпробва експериментът, за който намеквате, но това многократно водеше до алкохолизъм и дори до самоубийство. Не е достатъчно човек да знае, че животът му е осигурен, нужно е той да мисли, че сам изкарва прехраната, че дава нещо в замяна. Така няма да го измъчват странни мисли и ще бъде щастлив.