Райна Хр. Стефанова
Бъдеще време в сегашното или четвъртото измерение
… Допуска се грешката да се смята, че „фантастичната литература“ означава произволна литература… Когато пиша някаква история, когато самата история ме кара да я напиша, значи тя отговаря на нещо много дълбоко, може би неосъзнато.
Задължително е научнофантастичното четиво да отхвърля конформизма в мисленето и във възможните обяснения за света: ако не да разчупи, то поне да пропука отлетите калъпи, в които подреждаме нашата история и където се готвим да положим и предвижданията за идното (и по такъв начин предварително да го осъдим на „доизживяване“).
Присъщо качество на научнофантастичното четиво е да застане между вероятното и неочакваното; свободно да се движи в миналото, настоящето и бъдещето. Да връчи на художествената измислица вълшебната пръчица на научното познание. Та нали науката и техниката са най-важните средства за овладяване и управляване на действителността. Знаем, че научната фантастика съчетава художественото познание с научното и художествената фикция (историята, разказа) намира свое продължение в прогнозирането на науката. Ражда се литературен хибрид, който забелязваме, че е такъв, само ако не е сполучлив. „Високата“ литература не пропуска да използва подобни случаи и да говори със снизхождение в своя представителен дом за бедния роднина, за субкултурата. Но въпреки това или именно заради това научната фантастика ни предупреждава с приятелско намигване: „Не ме приемай съвсем сериозно, читателю! Аз не съм художествена фотография на действителността, още по-малко самата действителност. Аз съм една игра. Аз съм една фикция!“ Но нали най-човешкото у човека са играта и усмивката — жаждата да разбира и да се изненадва.
Мишел Жори е лудическото начало с твърдата увереност, че „децата са единствената истина за човека“. Затова, читателю, когато разтвориш този сборник, а той принадлежи към френската поредица „Златната книга на научната фантастика“, ще разпознаеш в него всичките си боязни, напълно реални в нашите скучни три измерения; ще уловиш всичките си неспокойни погледи, отправени отвъд настоящето, към твоето бъдеще и това на твоята човешка общност. Ще откриеш и още нещо, което вероятно си забравил, че ти е нужно — обич, дълго скриваната и така залиняла милост към другия.
Сравняват създаденото от М. Жори с бунтовното разрушаване на формата от „новия роман“, с непознаваемостта на света, начупен на хилядите късчета субективно възприятие, с необузданите изблици на въображение у Борис Виан. Аз мисля, че трябва да го сравняват със самия него.
Син на селяни без земя, той не е нито селски бедняк, нито градски пролетарий. Още петгодишен започва да реди първите си забавни или страшни историйки, за да минава по-бързо времето, докато го вземат родителите му от детската градина. По-късно, в средния курс, припечелва парите за училищна такса, като замества учителя по физика в долните класове. Известно време и той е учител, дори за малко става възпитател на осиновените деца на Жозефина Бекер, „децата на света“. Той е заместник-бирник, търговски агент по изчислителни машини, счетоводител. Наградата „Жул Верн“ отличава едно от по-ранните му научнофантастични произведения, „Машината на властта“. По-късно истинското признание го заварва отново на село, като надничар и учител по математика на съседските деца. Вероятно затова единственото, което казва на майка си, завръщайки се от гроздобер, е, че ето сега, когато приемат книгата му в голямо издателство, ще има възможност да замени счупения си нож с нов. С романа си „Несигурно време“ Жори внася многообещаващо обновление във френската научна фантастика.
„Несигурно време!“ — изрича селянинът, като поглежда към небето. Несигурно, невалидно за малкия човек е обяснението на историята, която му поднасят. Несигурна е новата кауза, която му предлагат да прегърне. Той отхвърля историята като дадена веднъж завинаги сигурност. Не крие недоверието си към вечно преднамереното й представяне. Защото всяка интерпретация, преди да е научна, историческа или художествена, е социална и обслужва определена идеология. А досегашните идеологии не са отделили място в рая на малкия човек, и той е станал скептик.
Човечеството е в състояние на война от началото на света. Тази война малкият човек понася на плещите си, преживява я с изронената си душа. И всички му обясняват, втълпяват му, че войните се водят на негов гръб, но за негово добро. Той не им вярва и гледа с „огромни“ очи онова, което става около него. И други огромни, гигантски очи го наблюдават, преследват го с поглед, пронизват го. Вторият успешен роман на М. Жори е тъкмо така озаглавен — „Гигантските очи“. Нито първият, нито вторият са включени в настоящия сборник. Но ти