Бях доволен от моя човек. Когато Бъртрам Устър види, че старият феодален дух е на почит, той гледа на него с одобрение и изразява това одобрение с думи.
— Благодаря ти, Джийвс.
— Няма защо, сър.
— Добре си се справил. Разбира се, ако гледаме нещата от едната им страна, все ми е тая дали татенцето Стоукър си мисли, че съм чалнат. Искам да кажа, човек, който има кръвно родство с някакъв тип, дето обичал да ходи на ръце, едва ли е в позиция, що се отнася до нормалния разум, да си вири носа и да се изявява като…
— Arbiter elegantiarum, сър?
— Точно. Арбитер елеганцие. Ще рече, съдник за хубавото. Та казвах, че не давам и два гроша за това какво си мисли старият Стоукър за кубето ми. Не ми пука. Но погледнато отстрани, признавам, че тази промяна на чувствата е добре дошла. Идва тъкмо навреме. Ще приема поканата му. Гледам на нея като на…
— Amende honorable7, сър?
— Исках да кажа, като на маслинена клонка.
— Или като на маслинена клонка. Двата термина практически са синоними, френската фраза, обаче, съм склонен да приема като малко по-точна в конкретните обстоятелства — носейки в себе си, така да се каже, намек за угризения и желание за компенсация. Но ако предпочитате израза „маслинена клонка“, съвсем спокойно можете да го употребите, сър.
— Благодаря ти, Джийвс.
— Няма защо, сър.
— Предполагам знаеш, че ме накара напълно да забравя онова, което говорех?
— Моля да ме извините, сър. Не трябваше да ви прекъсвам. Ако си спомням правилно, вие забелязвахте, че имате намерение да приемете поканата на мистър Стоукър.
— А, да. Много добре. Ще приема тази покана — дали като маслинена клонка, или като amende honorable е напълно несъществено и да пукна ако има някакво значение, Джийвс…
— Не, сър.
— И да ти кажа ли защо ще приема поканата? Защото тя ще ми даде възможност да видя мис Стоукър и да пледирам в защита на Чъфи.
— Разбирам, сър.
— Не че ще е лесно. Дори не знам как ще започна.
— Ако бих могъл да направя предложение, сър, предполагам, че младата дама ще откликне най-положително на твърдението, че Негова светлост не е добре със здравето.
— Но тя знае, че е як като бик.
— Лошото здраве го е сполетяло вследствие раздялата му с нея и душевната мъка.
— А! Схващам. Душевно разстройство.
— Именно, сър.
— Мислиш, че нежното сърце на Полин ще се разчувства от това, а?
— Много е вероятно, сър.
— Тогава това е насоката, в която трябва да работя. Тук в поканата е казано, че вечерята ще бъде в седем. Малко раничко ми се вижда.
— Предполагам, че приготовленията се правят с цел да бъде удобно за мастър Дуайт, сър. Това ще е тържеството за рождения му ден, за което ви разказах вчера.
— Да, разбира се. С участие на странстващата трупа музиканти. Нали не е отменено?
— Не, сър. Музикантите ще присъстват.
— Чудя се дали ще имам възможност да си поприказвам с оня, дето свири на банджо. Има някои места в изпълнението му, за които искам да се консултирам.
— Без съмнение това може да се уреди, сър.
Джийвс говореше малко резервирано и ми стана ясно, че намира насоката на разговора за смущаваща. Ръчкане в старата рана, нещо такова.
Е, установил съм, че най-доброто в такива ситуации, е директният и открит подход към темата.
— Напредвам много бързо с банджото, Джийвс.
— Сър?
— Искаш ли да ти изсвиря „Какво е туй, що любов се зове?“
— Не, сър.
— Мнението ти за божествения ми инструмент не се е променило, така ли?
— Не, сър.
— Е, добре! Жалко, че не можем да се спогодим по тоя въпрос.
— Да, сър.
— Нищо не може да се направи. Без лоши чувства, нали?
— Да, сър.
— И все пак, жалко.
— Именно, сър.
— Както и да е, кажи на стария Стоукър, че ще цъфна точно в седем, нагласен като за парти.
— Да, сър.
— Или да взема да напиша кратка любезна бележка.
— Не, сър. Бях инструктиран да върна устен отговор.
— Тогава припкай обратно.
— Много добре, сър.
И така точно в седем кракът ми стъпи на яхтата и подадох шапката и лекото си манто на един минаващ моряк. Сторих го със смесени чувства, тъй като в главата ми се бореха противоречиви мисли. От една страна — чистият озон в Чъфнъл Реджис бе изострил апетита ми, а от Ню Йорк си спомнях, че Дж. Уошбърн Стоукър добре гощава гостите си. От друга — никога не съм бил спокоен в негово присъствие и не може да се каже, че тръпнех в очакване. Ако искате, можете да го изкажете така: плътта, или тялото на Устър предусещаха пиршеството с удоволствие, но духът му се чувстваше смачкан.