— Голяма неприятност? Да, сър. Не мога да твърдя стопроцентово, защото не съм сигурен колко ще тежи пред съдебните заседатели фактът, че Мистър Устър е дошъл на борда на яхтата по своя воля…
— Съдебните заседатели?
— … но неговото задържане на плавателния съд пряко желанието му да напусне, би представлявало, струва ми се, акт на отвличане, наказанието за което, както несъмнено разбирате, е доста тежко.
— Но, я слушай, виж тука…!
— Англия е страна, придържаща се строго към закона, сър, и нарушения, които биха минали незабелязани във вашата страна, тук се преследват най-ревностно. За съжаление познанията ми в областта на наказателното право не са големи, затова не мога да твърдя с пълна сигурност, че това задържане на мистър Устър би било класифицирано като акт на криминално нарушение и като такова, подлежащо на каторга, но ако не се бях намесил, младият господин би могъл да заведе дело и да поиска значителна глоба. Така че, действайки, както вече казах, във ваш интерес, сър, аз освободих мистър Устър.
Последва мълчание.
— Благодаря — обади се старият Стоукър кротко.
— Няма защо, сър.
— Много ти благодаря.
— Направих това, което прецених, че ще ви спести неприятни последствия, сър.
— Дяволски мило от твоя страна.
Не виждам защо Джийвс да не стане герой на някоя песен или легенда. Даниил10 станал, защото прекарал нощта в клетката на лъвовете и оставил безсловесните си съкилийници дружески настроени и по-благи от мед. И ако Джийвс току-що не извърши подвиг, равен на този, то аз нищо не разбирам от подвизи. За по-малко от пет минути укроти свирепия Стоукър от нещо като дива котка в най — кротък домашен любимец. Ако не бях там да го чуя, никога нямаше да го повярвам.
— Ще трябва да обмисля това — каза старият Стоукър. Бе мек като памук.
— Да, сър.
— Не го бях погледнал от този ъгъл. Да, ще трябва да обмисля това. Ще ида да се поразходя и да прехвърля всичко в главата си. Лорд Чъфнъл не е виждал мистър Устър, нали?
— Не и след миналата вечер, сър.
— А, значи го е видял снощи, така ли? И накъде тръгна?
— Струва ми се, че мистър Устър имаше намерение да прекара нощта във Вдовишката къща и да се върне в Лондон днес.
— Вдовишката къща? Онази в парка?
— Да, сър.
Чух го да излиза през френския прозорец, но трябваше да минат една-две секунди, докато реша, че е безопасно да изляза на повърхността. След като ми се стори, че хоризонтът е чист, подадох нос над бюрото.
— Джийвс — рекох и ако в очите ми имаше сълзи, какво от това? Ние Устърови не се свеним да изразим откровено чувствата си, — няма втори като тебе, няма втори.
— Ужасно мило от ваша страна да кажете това, сър.
— Едва се сдържах да не скоча и да не разтърся ръката ти.
— При дадените обстоятелства, нямаше да бъде особено правилно, сър.
— Така си и помислих. Баща ти да не е бил укротител на змии, а, Джийвс?
— Не, сър.
— Просто ми мина през ум. Какво мислиш ще се случи, когато старият Стоукър стигне Вдовишката къща?
— Можем само да предполагаме, сър.
— Страхувам се да не би Бринкли да е изтрезнял вече.
— Има такава възможност, сър.
— Както и да е, беше страхотна идея да го изпратиш там. Да се надяваме на най-доброто. Все пак сатъра все още е у Бринкли. Я слушай, наистина ли мислиш, че Чъфи ще дойде тук?
— Струва ми се всеки момент, сър.
— И смяташ, че не е разумно да употребя закуската му?
— Да, сър.
— Но аз умирам от глад, Джийвс.
— Много съжалявам, сър. Положението в момента е малко сложно. По-късно несъмнено ще съм в състояние да утоля глада ви.
— Ти закуси ли, Джийвс? — попитах аз и усетих злостна нотка в гласа си.
— Да, сър.
— Какво закуси?
— Портокалов сок, сър, последван от „Хрус-хрус“ — американска овесена каша, бъркани яйца с парче бекон и препечена филийка с мармалад.
Как да не го намрази човек!
— О, боже! Всичко това, не се и съмнявам, полято с чаша ободрително кафе?
— Да, сър.
— Господи, имай милост! Наистина ли мислиш, че не мога да си боцна само една наденичка?
— Не бих ви посъветвал, сър. В интерес на истината, Негова светлост ще закусва пушена херинга.
— Пушена херинга! — извиках аз и веднага се задавих от обилното си слюноотделяне.
— А това, струва ми се, са стъпките на Негова светлост, сър.
И отново дълбините позоваха Бъртрам. Едва се наместих в дупката, когато вратата се отвори.
Чу се глас.
— О, здравей, Джийвс.
— Добро утро, мис.
Беше Полин Стоукър.
Веднага ще ви призная, че се нервирах. Каквито и други дефекти да си имаше, както вече изтъкнах, Чъфнъл Хол поне беше освободен от присъствието на Стоукърови. А ето ти ги тях — плъзнали из цялата къща като мишки. Нямаше да се учудя, ако някой ми зашепне в ухото и когато се обърна, видя малкия Дуайт. Искам да кажа, имах горчивото усещане, че ако това трябва се превърне в завръщането на Стоукърови в добрия стар дом, то картината поне можеше да е пълна.