— Уиии! — извика Сен.
Еверет вдигна ръка за поздрав към хората по моста, докато накланяше бръснача надясно над успоредните железопътни и шосейни мостове при района на Блекфрайърс. Сен вдигна ръце в знак на объркване. Къде отиваме? Еверет посочи с пръст. Там. Издигащ се сред купчината по-ниски, по-маловажни сгради — големият купол на катедралата „Свети Павел“. Момчето дръпна назад лоста за управление. Пропелерите се подчиниха. Двата бръснача се изкачиха над трафика, завъртяха се над прелеза на Куин Виктория Стрийт, високо над покривите в църковния двор на „Свети Павел“. Градът изглеждаше по-приглушено под снежната покривка. Кишата омекотяваше грохота на колелата, трясъка на двигателите. Снегът беше навял из затънтените ъгълчета на големите ребра на купола и се бе събрал в основите на колоните и в пролуките по каменните орнаменти; горните части на первазите и балюстрадите бяха затрупани. Еверет заобиколи катедралата като лондонска чайка, търсеща нещо за хапване. Наведе лоста за управление, зави и се приземи леко като мисъл на най-високия щурц8 на стъкления купол. Едно почукване по амуницията му освободи бръснача. Машината се изкачи до границата на безопасната линия. Еверет се намираше на върха на града. Под него бе единствено големият златен кръст. В краката му, под извивката на купола, лежеше Лондон.
Надолу по Лъдгейт Хил и по Флийт Стрийт, където лондонското Сити се превръщаше в Уестминстър. По дължината на улица „Странд“ пътят на запад бе огрян от светла гирлянда. Вечерта бе препълнила улицата и лампите бяха включени, въпреки че слънцето достигаше стъкления купол на църквата и караше големия златен кръст да пламти като огън. Единственият друг жител на Високия Лондон бе Справедливостта на Централния углавен съд, чиито везни и меч горяха в същите лъчи на зимното слънце. Тя обаче беше с превръзка на очите. Никога не беше виждала — не би могла да види — онова, което Еверет Синг виждаше от високото си положение на върха на „Свети Павел“. Лондон бе град от светлина, искряща от замръзващия наново сняг. Из улиците нахлуваше студена мъгла и се спускаше към смрачената река. На юг кулата на Тейт Модърн, с осветен връх като Окото на Саурон, стоеше на стража на южната страна на реката. Влаковете прекосяваха Темза като линии от движеща се светлина. На югозапад Камарите на Парламента също грееха, облени в светлина; през реката Лондонското око пък беше като колело от светлинки. На изток се простираше градската територия, тъмните стволове на небостъргача „Натуест“ и хаосът на сградата „Лойдс“. Нямаше как да не познае „Краставицата“, небостъргача, подобен на дружелюбна ракета на път за Марс. През реката светлините на „Шард“ се издигаха като камбанария, по-високо от представимото. А под него, под краката му — най-великата от лондонските църкви — „Свети Павел“. Виждаше ли го някой? Дали поне един човек от хилядите, пъплещи около катедралата върху острова ѝ сред автомобилния трафик, беше вдигнал поглед и забелязал ли беше нещо там горе? Беше ли спрял, за да се зачуди: Това там горе да не би да е човек? Надяваше се да е така. Надяваше се, че за един миг, едно зърване, бе внесъл малко чудо в живота на някой от онези пешеходци, които се прибираха с мокри крака към дома през студа и снега, към запарения автобус или вмирисаното влакче на метрото. Миг, който казваше: В този град все още има магия.
— Фантабулоза — прошепна един глас под него.
Еверет не бе забелязал приземяването на Сен. Беше приклекнала на ъгъла на следващия щурц до стъкления купол, стиснала здраво в ръкавиците си ръба на камъка.