— Бонару — каза Сен. Тя прокара пръсти по метала. По повърхността му имаше кондензирали капчици. — Може ли да пробвам?
Макхинлит я плесна през ръката.
— Не пипай каквото не ти е казано. Щом нямаме достатъчно мощност за гореща баня, определено нямаме мощностите да те изпратим да хвъркаш из небето, малка полони.
Сен се канеше да докара наранен и начумерен вид, но осъзна, че това нямаше да разтопи ледовете в отношенията с корабния инженер.
— Колко бързо? — попита ведро тя.
— Ами трябваше да се погрижа за съотношението мощност — маса — каза Макхинлит. — Не са предвидени за превоз на мързеливи задници като твоя.
Еверет си помисли: Аз бих попитал колко издържат батериите. Това беше разликата между него и Сен. Една от многото, много разлики.
— Ще ги нарека пчелички — обяви Сен.
Макхинлит се вторачи ужасено в нея.
— Бръсначи — предложи Еверет.
Не знаеше откъде му хрумна; просто му дойде на езика. Звучеше добре. Макхинлит кимна, като претегляше мислено името. Прилепваше, идваше си на мястото. Еверет виждаше, че се е сторило подходящо и на Сен. Тя го изгледа ядосано.
— Ти не трябва ли да работиш, за да измъкнеш сладката ми малка гозба оттук? — заяви разгневено тя и грабна картата „Юбилео“ от презрамката на Еверет.
По двестаметровата дължина на Евърнес започнаха да припяват аларми. Макхинлит захвърли пистолета за заваряване и изхвърча от отсека. Сен беше по петите му.
— Какво става? — извика Еверет през какофонията на десетина надвикващи се аларми.
— Заемете позиции! — нареди в отговор Сен през рамо. — Хайде, хайде.
— Само едно може да накара Шарки да заудря така камбаната — изкрещя Макхинлит. — Нещо е преминало през Портала на Хайзенберг.
3.
Не виждаше края на белотата. Нямаше остри ъгли, нито ясни съединения между под и стени, стени и таван. Светлината идваше отвсякъде. Сякаш сияеше дори от собствените му дрехи — обикновена мека тениска без ръкави и торбести памучни спортни панталони. Той вдигна ръка. В бялата светлина, която идваше отвсякъде, кожата му изглеждаше много тъмна. Помисли си, че успява да различи линиите по дланта и ръката си, където отново го бяха сглобили. Нямаше болка. Но студът оставаше, свит на топка в него. Знаеше, че винаги ще е там. Старицата, която стоеше наблизо, видя какво прави и се обърна към него. Не каза нищо. Може и да се усмихваше. Откриваше, че му е трудно да разгадава емоциите ѝ. Кожата му, сивата дама и изправеният черен кръг в средата на помещението бяха единствените неща, които не бяха бели. Бялото ограбваше стаята от всякакво усещане за размери. Можеше да е обширна километри, но и можеше да протегне ръка и да докосне насрещната стена. Имаше чувството обаче, че черният пръстен е голям, по-голям от човек.
Центърът на пръстена внезапно се озари от ярка светлина, по-бяла от бялото, болезнено ярка. От светлината пристъпиха двама души в тъмни костюми. Първият беше бял мъж с остро лице и светла, къдрава коса. Вторият беше министър-председателят. Крачките им, започнали на друг свят, ги пренесоха на дълго разстояние в лунната гравитация. За момент министър-председателят изгуби равновесие, но успя да овладее положението по достоен начин. Мадам Луна пристъпи, за да ги посрещне. Едно кимване му изясни, че и той трябва да направи същото. Вече беше намерил начин да ходи по Луната, от който не изглеждаше така, сякаш отскача глуповато във въздуха. Беше нещо като ниско приплъзване. Недотам елегантно, но го задържаше близо до пода. Светлокосият мъж също се беше научил, но не и министър-председателят. Всяка крачка го повдигаше във въздуха и го спускаше отново на земята.
Светлокосият мъж се поклони на Мадам Луна. Тя приближи перленосивите си шепи една до друга в жест, който наполовина приличаше на молитва, наполовина на индийско намасте2. След това мъжът се ръкува с Еверет М.
— Мистър Синг. Аз съм специален пратеник на Множеството на Познатите светове. Казвам се Чарлз Вилие.
— За мен е удоволствие да се запознаем.
После дойде редът на министър-председателя. Ръкостискането му беше твърдо, а погледът — прям.
— Еверет, радвам се да те видя.
— Благодаря ви, господин Портильо.
— Министър-председателят би желал да размени няколко думи на четири очи с теб — каза Чарлз Вилие.
Мадам Луна наведе ръка. Едно леко помръдване и в белотата се отвори врата. Отвъд нея имаше малка заседателна зала. По дължината на овалната стена минаваше подплатена бяла пейка. Той последва министър-председателя през вратата и чак тогава затаи дъх. Малкото помещение имаше прозрачен купол. Над купола бе чернотата на Космоса. Увиснала в средата му, огромна, невъзможно синя и толкова близка, че сякаш можеше да посегне и да я откъсне като плод, беше Земята. Една стъпка го бе пренесла направо през центъра на Луната. Министър-председателят остана загледан задълго в сияйната Земя.
2
Често използван поздрав в Индия и Непал, придружен с лек поклон със сключени до гърдите длани. — Б.ред.