— Вашият чичо не иска Иноджен да си спомня миналото си, но като жени нашето минало е част от нас. Нека ви разкажа нещо за леля ви! — отсече Гулиелма, хвана ме под ръка и ме отведе под една гръцка арка, обсипана с цветя. — Когато двамата се сгодиха, чичо ви й подари една гривна, онази с халцедона, която тя носи всеки ден — познавах добре това бижу. Камъкът действително беше много красив, с нефритен матов цвят като око на котка. — По едно време тя изгуби гривната и чичо ви реши, че не му е била вярна. Обаче леля ви не го остави на мира, докато не възстанови доброто си име, не си върна благоволението му, а накрая и самата гривна!
Представих си леля ми — толкова праволинейна, същински образец на добрите маниери. Не можех да си я представя да преследва безсрамно чичо ми. Дали техният край е бил щастлив? Комедия ли е била историята им? Сякаш доловила отново мислите ми, загледана в приятелката си и бижуто й, Гулиелма изрече:
— Тази гривна се превърна в нейните окови. И същевременно тя напомня на чичо ви за времето, когато съпругата му е била свободна.
Откровеността й ме остави без дъх. И когато се върнахме до леля ми, аз не бях в състояние да изрека каквото и да било повече. Единственото, за което си мислех, бе за цената на брака, която за жената означаваше да се откажеш завинаги от себе си.
Със сгъстяването на мрака отвън господата се върнаха от фара и се присъединиха към останалите гости. Клавдио моментално застана до Херо и тя отново се трансформира от хленчещо хлапе в млада жена. Но за мое огромно раздразнение синьор Бенедикт не стигна до мен. След първия танц го забелязах, потънал в задълбочен разговор с херцог Егеон.
Твърдо решена обаче да се забавлявам, аз се гмурнах сред гостите и танцувах с брата на чичо ми — Антонио, с младия Клавдио, с няколко от арагонците и няколко пъти с поета Микеланджело Кролаланца, който се оказа отличен танцьор, с лека стъпка.
Доста по-късно, насред една енергична жига, при смяна на партньорите си се оказах ръка за ръка със синьор Бенедикт. Зачервена, развеселена и с измъкнала се почти изцяло от гребените коса, аз бях готова за следващия ни словесен рунд. Но обноските му бяха станали много хладни, сякаш зъл вятър го бе довял откъм морето. Ала още първите му думи ми подсказаха причината за това — бе забелязал продължителния ми разговор с поета на нашата маса.
— Къде е онзи драскач, приятелчето ви? Да не би да се е уморил от танци, а? Или чака да топне перото си в мастилницата ви?
Реших да не обръщам внимание на крайно нескопосания му опит за обида и изрекох:
— Предполагам имате предвид синьор Микеланджело Кролаланца.
— Исусе, Марийо и Йосифе! — изсмя се презрително той. — Името му пълни устата повече и от вечерята ми!
— А къде са вашите безценни приятели? Надявам се, че са си поговорили добре на фара.
— Нямам представа — призна сдържано той. — Аз бях натоварен единствено със задачата да охранявам пътеката към фара, за да бъдат оставени на спокойствие.
— О, изключително важна мисия!
— Точно така.
На този етап от танца трябваше да мина зад гърба му, което за мен беше добре дошло, защото така прикрих усмивката си.
Когато се върнах пред него, темата се беше променила заедно с темпото и той се върна на болната си тема.
— Но кой нормален човек кръщава сина си „Микеланджело“?! Да не би родителите му да са се надявали, че и той ще стане мазач на параклиси?
— Щом толкова се интересувате, можете да попитате майка му. Тя е някъде тук, танцува.
Направих пирует под вдигнатата му ръка и зърнах разлетелите се къдрици на синьора Кролаланца. Взирайки се по-внимателно в нея, забелязах, че тя няма партньор, а танцува сама в центъра на залата, въртейки се като дервиш, огнените й поли описващи яркочервен кръг. Беше като слънцето в центъра на небето и, подобно на слънчогледи, главите започнаха една по една да се обръщат към нея. Изглеждаше прекрасна и свободна. Канех се да отбележа нещо по повод тази уникална гледка — въпреки че в момента синьор Бенедикт се правеше на сърдитко — но други събития прекъснаха нашия танц.
Архиепископът на Монреале се запровира между танцьорите заедно с целия си антураж и прекъсна танца. Настъпи кратко объркване, докато двойките се препъваха, спирайки, а инструментите на музикантите затихваха един по един в пълен дисонанс, за да млъкнат напълно. Архиепископът се закова точно пред Гулиелма Кролаланца. Тя престана да се върти и очите й се впиха в неговите. Старата вражда стана напълно осезаема.