Само че в този миг съпругът й не мислеше за процъфтяващата й кариера, а за физическото й състояние, и тя се опита да го успокои.
— Помисли логично, Кал. Тази сутрин говорих с доктор Воуглър. Тя познава медицинската ми история и е напълно способна да изроди това бебе.
— И все още твърдя, че трябваше да го решиш много по-отдавна.
Желанието й да роди бебето си тук се бе усилвало с напредването на бременността, но и през ум не й беше минало да остави мъжа си в Чикаго. Контузията му този уикенд й беше предоставила възможността, от която се нуждаеше.
Бебето се размърда и Джейн изпита чувството, че около гръбнака й се беше сключил гигантски юмрук. Кал щеше да откачи, ако разбере колко много я боли и тя с усилие се сдържа да не изохка.
Постепенно започна да си дава сметка, че той има право и че да се качи на онзи самолет беше глупаво. Все пак, първото раждане винаги отнемаше доста време, а Джим и Лин щяха да я чакат. Свекърът й щеше да каже дали според него трябва да се обадят на Воуглър.
За щастие, вниманието на Кал беше отвлечено от друго и не забеляза, че нещо не е наред.
— Какво е това от вътрешната страна на китката ти? — попита той, повдигайки ръката й.
Джейн едва успя да потисне охването си.
— Ъъъ… нищо. — Опита се да издърпа ръката си от неговата, но Кал я държеше здраво. — Мастило. Трябва да съм се надраскала с химикалка, без да искам.
— Колко странно! Ужасно прилича на уравнение, а не на случайна драскулка.
— Тъкмо щяхме да кацаме — подсмръкна тя — и нямаше как да извадя тетрадката си. — Дъхът й секна, когато бебето направи троен аксел и двоен тулуп46, които несъмнено заслужаваха оценка поне 9,7. Този път болката в гръбнака се сля със свирепа контракция, която сякаш продължи вечно, ала все още можеше да е просто контракция на Бракстън Хикс. Джейн преглътна един стон, който щеше истински да го разстрои и се разсея от страданието като се опита да започне кавга.
— Вече изобщо не се караме.
— Не е вярно, миличка. Правим го от мига, в който ми каза, че трябва да пътуваме насам.
— Спорим, не се караме. Нито веднъж не си креснал. Вече изобщо не викаш.
— Съжалявам, но изобщо не мога да ти се ядосам.
— И защо не? Даже аз не мога да се понасям.
— Шантава работа, нали? И аз не мога да го обясня.
Тя го изгледа свирепо.
— Отново го правиш.
— Кое?
— Това, което ме дразни.
— Че се усмихвам?
— Да. Точно това.
— Съжалявам. — Той сложи ръка върху опънатия й като барабан корем. — Толкова съм щастлив, че не мога да се сдържам.
— Поне опитай.
Тя потисна собствената си усмивка. Кой да предположи, че воин като Кал Бонър е в състояние да изтърпи толкова много глупости? Но той като че ли нямаше нищо против. Може би разбираше колко чудесно бе да се държиш абсурдно и въпреки това в отговор да виждаш единствено любов в насрещния поглед. Как бе могла да се съмнява в чувствата му към нея? Когато Кал Бонър решеше, че е влюбен, той не се отмяташе.
Кал бе успял да прогони страха й да има брилянтно дете, като я накара да разбере, че по-голямата част от нещастието в собственото й детство се дължеше не на ума й, а на това, че бе отгледана от отчужден, безчувствен родител. Нещо, за което тяхното дете никога нямаше да се тревожи.
Той се приведе напред и надникна през прозореца.
— По дяволите!
— Какво има?
— Не виждаш ли? Започва да вали! — В гласа му се промъкнаха тревожни нотки. — А ако докато сме горе в планината, започнеш да раждаш, а пътят се наводни и не можем да слезем? Какво ще правим тогава?
— Случва се само в книгите.
— Какво ме прихвана, та се оставих да ме убедиш да направим това?
— Трябваше да дойдем. Нали ти казах — искам бебето да се роди тук. И сънувах, че Ани е на смъртно легло.
— Обади й се, още щом се събуди. Знаеш, че е добре.
— Звучеше уморена.
— Навярно е будувала цяла нощ, измисляйки някое ново престъпление от омраза против баща ни.