— Защо никога не каза нищо за деня, в който си купих от курабиите ти? Толкова време не го спомена нито веднъж.
Въпросът му я накара да вдигне глава и той я зачака да се престори, че не разбира за какво й говори, но всъщност би трябвало да се досети, че това не е в неин стил.
— За бога, Джим, беше преди трийсет и шест години.
— Спомням си го така, сякаш бе вчера.
Беше прекрасен априлски ден през първата му година в университета, пет месеца след раждането на Кал. Беше излязъл от химическата лаборатория заедно с няколко от новите си приятели, до един — от горните курсове. Сега изобщо не си спомняше имената им, ала тогава бе жадувал одобрението им и когато един от тях бе извикал: „Ей, ето го момичето с курабиите“, вътрешностите му се бяха вледенили.
Защо точно сега трябваше да бъде тук, където новите му приятели можеха да я видят? Гняв и негодувание го разяждаха като киселина. Толкова беше безнадеждна. Как можеше да го излага по този начин?
Докато се приближаваше с количката с разхлопаните колела, изглеждаше слабичка и поокъсана, почти дете; недодялано момиче от планината. Беше забравил всичко, което обичаше у нея: смеха й; нетърпеливият начин, по който се хвърляше в прегръдките му; малките сърчица, които пръстите й рисуваха върху корема му, преди да се отпусне под него, толкова сладка и всеотдайна, че той не искаше нищо друго, освен да потъне дълбоко в нея.
Ала сега, докато я гледаше да се приближава, в ушите му отекваха всички отровни думи, които родителите му бяха изрекли някога. Тя не ставаше за нищо. Някаква си Глайд. Беше го хванала в капан и провалила живота му. Ако иска да види и цент от парите им, трябва да се разведе. Заслужава нещо по-добро от апартамент, пълен с хлебарки и прекалено младо момиче от планината, дори и някое така нежно и жизнерадостно, че го караше да ридае от любов към нея.
Новите му приятели я повикаха и усети как в гърдите му се надига паника.
— Ей, курабиено момиче, имаш ли с фъстъчено масло?
— Колко искаш за два пакета с парченца шоколад?
Искаше му се да побегне, но беше твърде късно. Новите му приятели вече разглеждаха курабиите, които бе опекла тази сутрин, докато той все още спеше. Един от тях се наведе и погъделичка коремчето на сина му. Друг се обърна към него.
— Ей, Джимбо, ела насам. Не си живял, докато не си опитал курабиите на това момиче.
Амбър бе вдигнала към него очи, сини като планинско небе, и той бе зърнал смеха, спотайващ се в тях. Виждаше, че очаква мига, в който той ще им каже, че това е жена му, и че се наслаждава на забавния момент, както и на всичко останало в съвместния им живот.
— Ъъъ… добре.
Усмивката й си остана все така сияйна, докато се приближаваше към нея. Спомняше си, че светлокестенявата й коса бе вързана на опашка със синьо ластиче и че на рамото на карираната й риза — всъщност, негова стара риза — имаше мокро петно, където Кал вероятно я беше олигавил.
— Аз ще взема с парченца шоколад.
Тя наклони въпросително глава на една страна, сякаш казваше — „Хей, глупчо, кога ще им кажеш?“ — но продължи да се усмихва и да се забавлява на шегата.
— С парченца шоколад — повтори той.
Вярата й в неговата почтеност беше безгранична. Жена му чакаше търпеливо. Усмихваше се. Той пъхна ръка в джоба си и извади двайсет и пет цента.
Едва тогава, когато й протегна парите, тя разбра. Нямаше да признае, че я познава. Беше все едно някой бе угасил светлината вътре в нея, замразил бе смеха и радостта й, вярата й в него. Болка и объркване помрачиха лицето й. В продължение на един миг просто го гледаше, ала най-сетне бръкна в количката, извади курабиите и му ги подаде с трепереща ръка.
Той й подхвърли монетата — една от четирите двайсет и петцентови монети, които му беше дала тази сутрин, преди да отиде на лекции. Подхвърли й я така, сякаш бе просякиня на някой уличен ъгъл, а после се засмя на нещо, което един от приятелите му каза, и се обърна. Отдалечи се, без да я поглежда, а курабиите изгаряха ръцете му като сребърници30.
Беше се случило преди повече от три десетилетия, ала докато оставяше чашата си на плота, очите му пареха.
— Постъпих ужасно. Никога не го забравих и никога не си простих. Съжалявам.
— Извинението ти се приема. — Тя завъртя кранчето на чешмата, слагайки нарочно край на темата, а когато спря водата каза: — Защо му беше на Кал да се жени за нея? Не можеха ли просто да живеят заедно достатъчно дълго, за да види що за човек е?
30
Алюзията е за трийсетте сребърника, за които според Библията Юда Искариотски предава Исус Христос. — Б.пр.