— Не смяташ ли, че преувеличаваш мъничко?
— Ни най-малко. — Кал тръсна глава и я погледна отвратено. — Ожених се за шибана убийца на зърнени храни.35
14
Джейн се усмихваше, докато по-късно този следобед се носеше към планината Хартейк в очукания си форд „Ескорт“. Предишната нощ беше прекарала почти четири часа, пресявайки съдържанието на кутиите с „Лъки Чармс“, ала изражението на Кал си беше струвало усилието. Много скоро щеше да осъзнае, че не може да се отнася с нея както си поиска и Джейн се надяваше, че упражнението с парченцата маршмелоус щеше да го отведе в правилната посока.
Защо трябваше да бъде толкова невероятно интригуващ? От всички клопки, в които се беше опасявала да не попадне в този брак, да започне да държи на него бе най-немислимата. Колкото и да я дразнеше, тя харесваше това, че интелигентността й не го смущава, както се случваше с толкова много други. С него живееше пълноценно: кръвта пулсираше във вените й, умът й работеше на пълни обороти, сетивата й — също. Досега се бе чувствала така, единствено когато бе потънала в работа.
Всичко би било много по-лесно, ако можеше да е просто егоцентричен, самовлюбен футболист, ала той беше много повече от това. Под арогантната, войнствена фасада се криеше не само остър ум, но и добре развито чувство за хумор. И с оглед на инцидента с парченцата маршмелоус и това, че той много скоро щеше да научи за колата, Джейн силно се надяваше това чувство за хумор да се задейства.
Спря пред къщата на Ани и изключи двигателя. Фордът потрепери в продължение на няколко секунди преди най-сетне да угасне. Както се надяваше, колата на Лин не се виждаше никъде, значи все още обядваше с Кал, което й даваше възможност да се види с бабката насаме.
Изкачи стъпалата и влезе, без да чука, точно както старицата й нареди да прави при последното й посещение: „Вече си част от семейството, момиче, в случай че си забравила“.
— Ани?
Тя пристъпи навътре в празната дневна.
За огромен неин смут, Лин Бонър показа глава през вратата на кухнята, а после бавно се приближи, като зърна снаха си.
Джейн забеляза, че под грима си жената бе бледа и имаше сенки под очите. Облечена простичко в дънки и стара розова тениска с джобче, не приличаше на добре поддържаната, изискана дама, която преди пет дни бе играла ролята на домакиня толкова безупречно. Искаше да изрази загрижеността си, но си даваше сметка, че дори този дребен жест би нанесъл повече вреда, отколкото полза. Нямаше намерение да увеличава проблемите на Лин, а това означаваше да играе ролята на кучка.
— Не знаех, че си тук. Мислех, че ще обядваш с Кал.
— Ангажиментът му от сутринта се проточи и се наложи да отмени срещата ни. — Свекърва й преметна кърпата за съдове, която държеше, през облегалката на креслото.
— Дойдох при Ани.
— Тя легна да си подремне.
— Тогава й кажи, че съм идвала.
— За какво искаше да я видиш?
Джейн понечи да отвърне, че се е тревожила за нея, но се спря тъкмо навреме.
— Кал ми поръча да намина.
Дали Господ броеше и лъжите, изречени с добри намерения?
— Разбирам. — Сините очи на Лин станаха ледени. — Е, радвам се, че дългът те е накарал да се отбиеш, защото трябва да поговорим. Искаш ли чаша кафе или чай?
Последното, от което се нуждаеше, бе разговор на четири очи с майката на Бомбардировача.
— Наистина не мога да остана.
— Няма да отнеме дълго. Седни.
— Може би някой друг път. Имам цял куп важни неща, които трябва да свърша.
— Седни!
Ако отчаяно не искаше да се измъкне, Джейн сигурно би била развеселена. Очевидно Кал не беше наследил лидерските си умения само от баща си, но пък това можеше да се очаква — една жена, отгледала трима синове със силни характери несъмнено знаеше как да се налага.
— Добре, но само за няколко минути — отвърна тя и приседна на ръба на дивана.
Лин се настани в тапицирания люлеещ се стол на Ани.
— Искам да поговорим за Кал.
— Не ми е удобно да говоря за него зад гърба му.
— Аз съм му майка, а ти — негова жена. И това ако не ни дава правото да говорим за него, не знам какво друго би могло. В крайна сметка и двете ни е грижа за него?
Джейн чу едва доловимата въпросителна в края на това изречение и разбра, че свекърва й очаква от нея да потвърди чувствата си към сина й. Вместо това тя се погрижи лицето й да си остане напълно безизразно. Кал беше прав. Лин и Джим бяха преживели достатъчно скръб, за да бъдат принудени да оплакват и провала на брака му. Нека вместо това, когато всичко свършеше, да празнуват края на една катастрофална връзка. Може би това щеше да им даде нещо, което да споделят.