Викас Сваруп
Беднякът милионер
На родителите ми, Винод и Индра Сваруп, и на покойния ми дядо, Шри Джагадиш Сваруп.
Благодарности
Написването на тази книга не би било възможно без подкрепата на Питър Бъкман. Дължа му огромна благодарност, задето ми е приятел, наставник и агент, точно в посочения ред. Благодаря още на Розмари и Джесика Бъкман, които положиха толкова много усилия, за да стане дебютът ми международен.
Длъжен съм да изкажа признателността си и към „Транс уърлд“, защото приеха така ентусиазирано романа ми, и защото ми дадоха най-добрия редактор, за когото един писател може да мечтае. Удоволствие бе да се работи с Джейн Лоусън, която с помощта на далечни телефонни обаждания превърна редактирането в съвместно и приятно занимание.
Ценна информация за главата „Разказът на войника“ ми бе предоставена от бригадир С. К. Шарма. Бих искал да благодаря за помощта и на Навдип Сури, Хъмфри Хоксли, Патрик Френч, Теджиндер Шарма, Морийн Травис, британската система от обществени библиотеки и „Гугъл“.
Но преди всичко, тази книга дължи появата си на бял свят на моята съпруга Апарна и синовете ми Адитя и Варун, които ми дадоха шанса да започна проекта си и силата да го завърша.
Пролог
Арестуваха ме. Задето спечелих в едно шоу.
Дойдоха за мен късно миналата нощ, когато дори бездомните кучета се бяха скрили да спят. Разбиха вратата ми, сложиха ми белезници и ме изкараха навън, където ме очакваше джип с проблясващи червени светлини.
Нямаше шумотевица. Нито един съсед не излезе от колибата си. Само старата кукумявка в клоните на тамаринда избуха в отговор на ареста ми.
Арестите в Дхарави1 са нещо толкова обичайно, колкото джебчийството във влака. Не минава и ден, без някой да бъде отведен в участъка. Някои от арестуваните дори биват буквално влачени от полицаите, като през цялото време ритат и крещят. Други отиват тихомълком. Те може би дори очакват полицията. За тях пристигането на джипа с червените светлини всъщност е облекчение.
Връщайки се назад, си мисля, че и аз трябваше да ритам и да крещя. Да протестирам, че съм невинен, да вдигна шум, да разбудя съседите. Не че щеше да ми помогне. Даже да бях успял да събудя някого, никой нямаше да си мръдне пръста да ме защити. Щяха да наблюдават спектакъла с мътни очи, да правят изтъркани коментари от сорта на: „Ето, още един“, да се прозяват и бързо да се върнат в леглата си. Заминаването ми от най-големия коптор на Азия нямаше да промени с нищо живота им. Щеше да има същите опашки за вода сутрин и същата ежедневна борба да стигнат навреме за работа.
Нямаше дори да се помъчат да разберат причината за ареста ми. Като се замисли човек, дори аз не го направих, когато двамата полицаи нахлуха в бараката ми. Когато цялото ти съществувание е „незаконно“, когато живееш на ръба на бедността на градското бунище, където се бориш за всеки сантиметър пространство и трябва да се редиш на опашка, даже за да се изходиш, в ареста има нещо неизбежно. Свикнал си да вярваш, че един ден ще дойде призовка с твоето име и джип с мигащи червени светлини.
Някои ще кажат, че сам съм предизвикал този арест, като съм решил да участвам в това шоу. Ще размахат пръст и ще ми напомнят какво казват старците в Дхарави — никога да не пресичаш разделителната линия между богатите и бедните. В края на краищата, за какво му е на един келнер без пукната пара да участва в шоу? Мозъкът е орган, който не се очаква да използваме. За нас са само ръцете и краката.
Само да можеха да ме видят как отговарям на въпросите. Щяха да погледнат на мен с други очи. Жалко, че предаването още не е излъчено. Обаче плъзна слух, че съм спечелил нещо. Нещо като лотария. Когато другите келнери чуха новината, решиха да ми вдигнат голямо тържество в ресторанта. Пяхме, танцувахме и пихме до късно през нощта. За пръв път не ядохме прокисналата храна на Рамзи за вечеря. Поръчахме си пиле бириани и дюнер от петзвездния хотел на крайбрежния булевард. Старият барман ми предложи дъщеря си за булка. Даже киселият управител ми се усмихна подкупващо и най-после си ми даде надницата. Без да ме нарече „безполезно копеле“. Или пък „бясно куче“.
Сега Годбол ме нарича така, че и по-лошо. Седя по турски в една килия два на три метра с ръждясала метална врата и малко квадратно прозорче с решетка, през което се процежда прашен сноп светлина. Помещението е горещо и влажно. Мухи бръмчат над кашавите остатъци от едно презряло манго, размазано на каменния под. Една тъжна хлебарка пълзи към крака ми. А аз започвам да огладнявам. Стомахът ми къркори.
1
Бедняшкият квартал в центъра на финансовата столица на Индия Мумбай, известен като най-голямото гето в Азия. — Бел.ред.