— Не — отвръща Салим.
— Не се притеснявай. Ще наема добър учител да ти дава уроци. За нула време ще станеш като Кишор Кумар42.
Салим изглежда така, сякаш ей сега ще се хвърли на врата на Маман, но успява да се сдържи.
По-късно отиваме в училището, за да вечеряме. Там има столова, подобна на тази в Дома за малолетни, с евтин линолеум на пода, дълги дървени маси и главен готвач, който е точно копие на нашия от Дома. Казват ни да седнем на малка кръгла маса заедно с Мустафа. Сервират ни, преди другите деца да дойдат. Храната е топла и вкусна, което категорично е напредък в сравнение с блудкавите манджи, които получавахме в Делхи.
Децата започват да прииждат едно по едно и моментално ме изпълва усещане, че съм в ада. Виждам момчета без очи, които опипват пътя пред себе си с пръчки, момчета с изкривени и обезобразени крайници, които се влачат до масата, момчета без крака, които ходят с патерици, момчета с уродливи усти и разкривени пръсти, които дъвчат хляб, стиснали го с лакти. Някои приличат на шутове. Само дето ни карат да плачем, вместо да се смеем. Хубаво, че двамата със Салим почти сме приключили с храната.
Виждаме три момчета, застанали до един ъгъл, които гледат как другите ядат, но пред тях няма чинии. Едното си ближе устните.
— Кои са тези момчета? — питам аз Мустафа. — И защо не се хранят?
— Наказани са — отговаря ми той, — задето не са свършили достатъчно работа. Не се тревожи, ще хапнат по-късно.
На другия ден идва учителят по музика. Той е млад мъж, с овално, гладко обръснато лице, големи уши и тънки, кокалести пръсти. Носи хармониум43 със себе си.
— Ще ме наричате „господин учителю“ — инструктира ни той. — Сега слушайте какво ще изпея.
Сядаме на пода и внимателно го слушаме как пее:
— Са ре га ма па дха ни са.
След това обяснява:
— Това са седемте основни ноти, които присъстват във всяка композиция. Сега отворете уста и изпейте на висок глас нотите. Нека звукът идва не от устните или носа, а от гърлото ви.
Салим се прокашля и започва:
— Са ре га ма па дха ни са.
Пее с цяло гърло и с въодушевление. В стаята отекват звуците от ясните тонове. Гласът му се носи в помещението, а нотите звънтят чисти и кристални.
— Много добре — плясва учителят с ръце. — Имаш прекрасен глас, дар от Бога. Не се съмнявам, че с упорити упражнения много скоро ще се справяш с целия диапазон от три и половина октави. — После поглежда към мен. — Добре. Защо сега и ти не изпееш същите ноти?
— Са ре га ма па дха… — опитвам се да пея аз, но гласът ми скрибуца, а тоновете се накъсват и разпиляват като мраморни топчета, изпуснати на пода.
Учителят запушва ухо с пръст.
— Харе Рама… Харе Рама… Пееш като бизон. С теб ще трябва да поработя доста усилено.
Салим ми се притичва на помощ.
— Не, господин учителю, Мохамад също има чудесен глас. Знаете ли как хубаво пищи?
През следващите две седмици господин учителят ни учи на няколко религиозни песни от известни светци, както и да свирим на хармониум. Научаваме дохите44 на Кабир и бхаджаните45 на Тулсидас и Мирабай. Учителят е добър. Не само че ни учи на песните, но и ни обяснява сложните духовни истини, които те представят, на простия език на обикновените хора. Особено ми харесва Кабир, който в едно от стихотворенията си казва:
Фактът, че Салим е мюсюлманин, не трогва учителя, който му преподава индуистки бхаджани. Самият Салим не се впечатлява от това. Ако Амитабх Баччан може да играе ролята на работник мюсюлманин, а Салман Кхан — на император индуист, Салим Илиази пък може да пее „Тхумаки Чалат Рама Чандра Баджат Пайнджания“ като храмов свещеник.
През това време двамата със Салим опознаваме част от момчетата в училището за сакати, въпреки деликатните опити на Мустафа и Пунуз да ни попречат да се сприятеляваме твърде много с, както го произнасят неправилно, „надъглавите“. Чуваме тъжните истории на момчетата и установяваме, че що се отнася до жестоките роднини и полицаи, Мумбай по нищо не се различава от Делхи. Но колкото повече научаваме за тези деца, толкова повече започва да ни просветва какъв е Маман.