Сприятеляваме се с Ашока, тринайсетгодишно момче с деформирана ръка, и така получаваме първия си шок.
— Ние не сме ученици — казва ни той, — а просяци. Просим в местните влакове. А някои от нас са и джебчии.
— И какво става с парите, които печелите?
— Длъжни сме да ги даваме на хората на Маман, в отплата за храната и подслона.
— Искаш да кажеш, че Маман е престъпник?
— А вие какво си мислехте? Не е ангел, но поне ни храни подобаващо два пъти дневно.
Доверието ми в Маман е разбито, но Салим продължава да вярва в добротата на хората.
Срещаме се с Раджу, сляпо десетгодишно момче.
— Защо те наказаха днес?
— Не спечелих достатъчно.
— По колко трябва да давате всеки ден?
— Всичко, което спечелим. Но ако са по-малко от сто рупии, те наказват.
— И какво става тогава?
— Не получаваш храна. Лягаш си гладен. Плъхове ти гризат стомаха.
— Ето, вземи тази чапати. Запазихме я за теб.
Говорим с Радхи, на единадесет години, без един крак.
— Как така теб никога не те наказват? Винаги успяваш да изкараш достатъчно пари.
— Шшт… тайна е.
— Няма защо да се притесняваш от нас.
— Добре, но не казвайте на другите момчета. В Джуху Ваил Парл живее една актриса. Когато малко не ми достига, отивам при нея. Тя не само ми дава храна, но и пари да покрия, колкото ми остава.
— Как се казва?
— Нилима Кумари. Казват, че някога била много известна.
— Как изглежда?
— На младини трябва да е била много красива, но вече остарява. Каза ми, че й трябва помощ в домакинската работа. Ако имах два крака, щях веднага да избягам от тук и да се хвана като прислужник при нея.
Тази нощ сънувам как отивам в една къща в Джуху Ваил Парл. Натискам звънеца и чакам. Вратата ми отваря висока жена в бяло сари. Духва силен вятър и развява дългата й черна коса пред лицето. Отварям си устата да кажа нещо, но откривам, че тя гледа надолу. Аз също свеждам поглед и виждам, че нямам крака.
Събуждам се, подгизнал от пот.
Запознаваме се с Мулай, тринадесетгодишен, с ампутирана ръка.
— Мразя живота си — казва той.
— Защо не избягаш?
— Къде да ида? Това е Мумбай, не е селото ми. В този голям град няма къде да се скриеш. Трябват ти връзки, дори за да спиш в канавката. И ти трябва защита от другите банди.
— Другите банди ли?
— Да. Миналия месец две момчета избягаха. След три дни се върнаха. Не могли да си намерят работа. Бандата на Бхику не им позволила да действат в нейния район. Тук поне получаваме храна и подслон, а докато работим за Маман, никой не ни закача.
— Не искаме да се забъркваме с никакви банди — казвам аз и рецитирам една доха:_ Кабира Кхара Базар Меин, Манге Сабки Кхаир, На Каху Се Дости, На Каху Се Баир._46
Появява се Сикандар, „внос“ от Пакистан.
През столовата преминава вълна на възбуда. Пристигнало е ново дете. Мустафа го въвежда и всички се скупчваме около него. Най-развълнуван е самият Мустафа:
— Взехме го тази сутрин от „пратката“ на Шакил Рана — съобщава той и се потупва по бедрата от радост.
Момчето е на не повече от дванайсет. Докосваме го, сякаш е животно в клетка. Само дето той няма вид на животно. По-скоро прилича на извънземно, като онова, което гледахме в една английска реклама по телевизията: с овална, но заострена физиономия, дръпнати очи, дебел нос и тънки устни. Мустафа казва на Пунуз:
— Идва от светилището на Шах Дола в пакистански Пенджаб. Тези момчета се наричат „Деца плъхове“.
— Как му е станала такава главата?
— Чувал съм, че поставят железни пръстени на главата на бебето, за да спре да расте. Така се получава тази уникална форма.
— Мисля, че има голям потенциал. Маман ще остане доволен — казва Пунуз.
— Да — съгласява се Мустафа, — ценна придобивка е.
Неизвестно защо, това момче-плъх ми напомня на една мечка, която видях заедно с отец Тимъти в Конот. Тя имаше стегнат нашийник около врата и черен намордник на муцуната. Собственикът й я мушкаше силно със заострен прът и мечокът се изправяше на задни лапи, за да поздрави публиката. Хората му хвърляха монети. Собственикът събираше парите и отвеждаше мечката за друго представление. Бях поразен от очите и, които изглеждаха толкова тъжни, че попитах отец Тимъти: „А мечките плачат ли?“.
46
Кабир е на пазара и желае доброто на всички. Не иска с никого да бъде нито приятел, нито враг. — Бел.авт.