След като изиграваме всички игри, се събираме в ъгъла, задъхани от умора, и започваме да обсъждаме войната.
— Харесва ми тази война — казвам аз, — толкова е вълнуваща. И шефката ми, Нилима Кумари, ми даде една седмица почивка заради полицейския час.
— Да — съгласява се Путул, — и училището затвори за седмица.
— Ще ми се да имахме война всеки месец — допълва Дхянеш.
— Стига с тези глупости! — прогърмява мъжки глас зад гърба ни.
Обръщаме се, уплашени, и виждаме един стар сикх с патерици. Той е висок и слаб, с извити мустаци на загрубялото лице. Носи маслиненозелен тюрбан, който отива на военната му униформа с множество джобове и широк колан. Гледа ни строго и обвинително вдига пръст.
— Как смеете да говорите така за войната! Тя е нещо много сериозно. Умират хора.
Едва тогава забелязваме, че е само с един крак.
Научаваме, че това е ланс найк64 от запаса Балвант Сингх. Че наскоро се е нанесъл в чаула, живее сам и е изгубил крака си в битка.
След като ни се накарва, Балвант Сингх закуцуква напред и сяда на стола точно пред телевизора.
Излъчват картини от войната. Екранът е облят в зеленикава светлина. Виждаме заредена ракетна установка. Един войник натиска копчето и ракетата се изстрелва с огнен взрив. След половин минута виждаме зелено-жълто припламване в далечината и звук от експлозия. „Ударихме точно в целта“, обявява един офицер, застанал до установката. Ухилва се. Зъбите му изглеждат неестествено зелени. След десет секунди изстрелват следваща ракета. Репортерът се обръща към камерата и казва: „Това е нашият ексклузивен репортаж на живо от войната в Раджастан. Аз съм Сунил Вияс от «Стар Нюз», заедно с Пета дивизия, а сега нека се върнем в студиото.“ Не ни се казва каква е била целта, дали са я ударили, колко души са загинали и колко са оцелели. На екрана се появява известен певец и пламенно запява патриотични песни.
Ланс найк от запаса Балвант Сингх се надига от мястото си.
— Това не е истинска война — казва той с отвращение, — а някакъв майтап. Показват ви сапунена опера.
На господин Уагъл не му е забавно.
— Какво тогава е истинска война? — пита той.
Балвант поглежда Уагъл с презрителния поглед на войник към цивилен.
— Истинската война е нещо много по-различно от забава за децата. В истинската война има кръв и храброст. Мъртви тела, отрязани от щиковете на врага ръце и откъснати от шрапнели крака.
— Вие в коя война сте се били? — интересува се господин Уагъл.
— В последната истинска война, тази от 1971-ва гордо отвръща Балвант Сингх.
— Защо тогава не ни разкажете какво е усещането от истинската война? — подканва го госпожа Дамле.
— Да, разкажи ни, чичо — вдигаме врява и ние.
Балвант Сингх сяда.
— Искате да знаете какво е усещането от истинската война ли? Е, добре, тогава ще ви разкажа моята история. За четиринайсетте славни дни, когато извоювахме великата си победа над Пакистан.
Скупчваме се около стария войник като деца, насядали с широко отворени очи около дядо си.
Балвант Сингх заговаря. Очите му добиват онзи унесен поглед, както когато хората говорят за отдавна минали неща.
— Ще ви отведа в далечната 1971-ва година. В най-съдбовното време в историята на индийския народ.
В скривалището се възцарява тишина. Господин Уагъл намалява звука на телевизора. Никой не възразява. Преразказът на репортажа „на живо“ по телевизията не може и да се сравнява с разказа на един истински войник.
— Последната истинска война започна на трети декември 1971 г. Спомням си добре датата, защото на същия ден, когато обявиха войната, аз получих писмо от Патханкот, от любимата си съпруга, с което ми съобщаваше, че е родила момче, първото ни дете. „Ти не си с мен — пишеше жена ми, — но аз знам, че се биеш за родината ни и това изпълва сърцето ми с гордост и радост. Ще се моля за живота ти и заедно със сина ти ще очакваме победното ти завръщане.“