Стаята на Нилима е най-хубавата в целия апартамент. В средата има огромно легло с кадифена кувертюра. Стените са облицовани със стъклени плочки, така че човек вижда отражението си на хиляди малки парченца. Има тоалетка, пълна с парфюми и шишенца. До него стои двайсет и девет инчов телевизор „Сони“, видео и най-нов VCD плейър. От тавана виси скъп полилей. Безшумният климатик поддържа приятна хладина в стаята. Стените са обрамчени от стъклени лавици, отрупани с всякакви награди и статуетки. Има и стъклен шкаф, пълен със стари филмови списания. На кориците на всичките е Нилима Кумари. И аз чувствам, че е привилегия да работя в дома й. Навремето тя е била най-прочутата актриса в Индия.
Майката на Нилима е ужасна досадница. Макар да е почти на осемдесет, има енергията на четирийсетгодишна и постоянно е по петите ми. Аз съм единственият прислужник на пълен работен ден в дома. Иначе една браминка75 идва вечер да готви и да мие чиниите, а с прането се занимава камериерка, която идва почасово. Аз правя всичко останало. Бърша прах и чистя, гладя дрехите и приготвям вечерния чай, изпълнявам поръчки навън, купувам мляко и плащам сметките. Но майката на Нилима никога не е доволна, макар да се обръщам изключително почтително към нея с „Мааджи“. „Рам, не си ми донесъл млякото“, „Рам, не си ми изгладил чаршафа“, „Рам, не си ми почистил стаята, както трябва“, „Рам, пак се мотаеш“, „Рам, чаят ми не е достатъчно“… Понякога така ми писва от постоянното й мрънка, че ми се иска да й залепя устата.
Нилима не е толкова взискателна, макар от време на време да проявява чудатости. Иска да й стана прислужник, който да живее в дома й. Има много свободни стаи, но майка й отказва да допусне в къщата й да живее мъж. Затова съм прокуден да живея в чаул в Гхаткопар и всеки ден да пътувам до тях. Тя ми плаща наема в чаула. Това донякъде ме устройва, тъй като Салим може да живее в същата стая с мен.
Излязъл съм на пазар с Нилима. Тя няма кола, затова сме с такси. Не обичам да излизам с нея. Купува си само козметика и дрехи, а аз трябва да нося тежките чанти. Никога не ходи в „Макдоналдс“ или „Пица Хът“. И никога, ама никога не ми купува нищо.
Днес сме в „Къф Парейд“, в много скъп магазин за сарита. Два часа оглежда стотици сарита, после си купува три за петдесет хиляди рупии, което се равнява на заплатата ми за две години напред. Когато излизаме от климатизирания салон, към нея се приближават група момичета в училищни униформи. Изглеждат много развълнувани.
— Прощавайте, виели сте Нилима Кумари, актрисата? — пита едно от тях.
— Да — отвръща Нилима с явно задоволство.
— Виждате ли — изпищява момичето към приятелките си, — казах ви, че е тя. — После отново се обръща към нас. — Нилима джи, ние сме ваши почитателки. Срещата с вас е сбъдната мечта. Не си носим тефтерите за автографи, но ще се подпишете ли в тетрадките ни?
— Разбира се, ще ми бъде приятно — казва Нилима и вади химикалка от чантата си. Едно по едно момичетата подават тетрадките си, силно развълнувани. Нилима пита всяко от тях за името му и с красив почерк пише: „На Рита с любов, Нилима“, „На Инду с любов, Нилима“, „На Малти с любов Нилима“, „На Рошни с любов, Нилима“. Момичетата четат и пискат от удоволствие.
Нилима сияе от това внимание. За първи път виждам някой да я познае и се дивя на ефекта, който това оказва върху нея. Изведнъж ме поглежда загрижено — аз съм целият в пот и държа тежка пазарска чанта.
— Рам, ти сигурно си доста огладнял. Ела да хапнем сладолед — казва тя. Аз изписквам от удоволствие.
От време на време Нилима ме учи на изкуството да се прави кино. Разказва ми за различните участници в екипа по създаването на един филм.
— Хората си мислят, че филмът се прави само от актьорите и режисьора. Не знаят за хилядите други зад кулисите, без чиито усилия филмът би бил невъзможен. Едва когато те си свършат работата, режисьорът може да щракне с пръсти и да каже: „Светлини, камера, действие!“.
Тя ми разказва за декорите, за реквизита, за осветлението, за грима, за каскадьорите и статистите.
После ме учи за различните жанрове.
— Мразя тези филми, които се правят сега. Опитват се да смесят всичко — трагедия, комедия, екшън и мелодрама. Не. Добрият филм трябва да уважава жанра си. Аз винаги подбирах внимателно филмите си, след като предварително се интересувах за какво става дума и каква ще бъде ролята ми. Никога няма да ме видиш да пея и да танцувам в една сцена, а в следващата — да умирам. Не, Рам. Героят трябва да бъде последователен. Точно както великият художник се познава по уникалния си стил на рисуване, така и актьорът се познава по уникалната си ролева ниша. По собствения си жанр. Велик е не този актьор, който просто подхожда на своя жанр, а този, който го дефинира. Виждал ли си коментара за новия филм, „Връзка на сърцето“, в „Таймс ъф Индия“? Авторът на статията пише, че Пуджа, актрисата, напълно е оплескала сцената на смъртта. „Как ми се иска Нилима Кумари да участваше в този филм, за да изиграе героинята. Днешните млади актриси трябва да учат занаята от легенди като нея.“ Мед ми капна на сърцето, като прочетох това. Да бъдеш даван за пример, за образец в жанра — това е върховният комплимент за един актьор. Ще помоля да ми сложат този коментар в рамка.
75
Висшата каста (варна) в традиционното индийско общество от индийския щат Махаращра. — Бел.прев.